Имах право да отложа операцията, но къде беше гаранцията, че утре щях да се чувствувам по—спокоен, че след предстоящите обяснения с жена ми нервите ми щяха да заприличат на изтеглени от стомана жици? Пък и кога през живота си бях отлагал насрочена вече операция? Да отложа операцията — това означаваше да се призная публично в малодушие, а малодушието беше грехът, който презирах най—много от всички грехове!
Трябваше да открия «причинителя на неспокойствието» и да го изтръгна от душата си, както се изтръгва трън. Но кой беше «причинителя на неспокойствието»? Външният наблюдател, да речем, особено ако беше запознат с предварителните разправии около операцията, щеше непременно да каже: «Вие се вълнувате ужасно, докторе, вие изпитвате непреодолим страх от една възможна несполука!» На такъв аз ще кажа: «Ами вярно е, милостиви гражданино, вълнувам се. Такъв съм. Вълнувам се пред всяка операция, винаги, дори когато операцията е сто пъти по—малко сложна от тази, която ми предстои. Но също така, това трябва добре да го знаете, любезни венаги съм съумявал, двайсет години вече, да овладявам вълнението си и в никакъв случай да не го допускам до пръстите си; запирал съм го в съзнанието си, препречвал съм пътя му дори до сърцето си! «Страх» — казвате Вие. Ах, любезни, тука пък съвсем не сте познали! Нали ви казах, че в моята двайсетгодишна практика не е имало смъртен случай? Това ме кара да вярвам, че съм човек, роден под щастлива звезда, че съм човек с късмет, с шанс. Такива хора не са страхливци, те имат самочувствие, което ги предпазва от страха като броня. Аз съм по—скоро самонадеян човек, който вярва прекалено в силата си — и не се чудете, син съм на баща, който във всяко отношение — това е широко известно — имаше лъвско сърце!
И така, нито вълнение, нито страх тревожеха пръстите ми. Тия две възможни причини за неспокойствието ми можех да пратя направо по дяволите. Оставаше една предпоследна нишка в още неразплетения докрай възел — писмото на д—р Бернар. Нима това писмо беше ме смутило? Струваше си да се смутя, разбира се, и не само вътрешно да се червя, но и външно: цели двадесет години не бях намерил сгода да прочета «Записките» на баща ми! А малко време преди да почине, той ме закле да направя достояние на учения свят преписа на старинния ръкопис! Но още докато държех в ръцете си писмото на доктор Бернар, аз сложих преграда пред смущението, което ме обземаше; обещах си още тия дни да се заема с четенето; казвах си, че времето за исторически справки сега е по—подходящо от предишното; че през изминалите бурни години сме разрешавали други задачи, по—належащи.
Така че отпадаше и тази предпоследна причина за безпокойствието. Оставаше последната нишка от възела — телеграмата на жена ми...
Усмихнах се виновно, а може би и малко глуповато, като картоиграч, който сам е разкрил шмекериите си. Приличах през тия минути, докато стоях на прозореца, точно на такъв картоиграч. За да спечеля играта, тоест за да не открия «истинския смутител», за да отклоня вниманието си от истинската причина на смущението си, впуснах се да съчинявам всякакви причини. Защото подсъзнателно знаех, че с действителната причина на смущението си волята ми не ще може да се справи.
В мига, когато пръстите ми трепнаха и пламъчето на кибритената клечка се разлюля, още в тоя миг осъзнах истинската причина. Но побързах да я скрия или по—точно — да се скрия от нея, защото според хладната преценка на разумния човек, който винаги седеше на втория балкон в тъмното, причината на смущението ми не беше от такова естество, че с по—малко или с повече усилия на волята си да я изгоня, макар и временно, по—надалече себе си. Тоя човек, който седеше на втория балкон в тъмното, това второ мое аз, рядко се обаждаше, а отвореше ли уста, действието на сцената спираше, всичко замириша в очакване на неговите думи.
Но тая игра на криеница не доведе и не можеше да доведе до никакво успокоение. В един горчив миг аз осъзнах, че телеграмата на жена ми внася смут в душата ми и че тоя смут може да ме извади от равновесие в най—неподходящия момент, че в това си неустойчиво състояние едва ли ще успея да заобиколя със скалпела си косъмчето, на което висеше животът на моя художник. По—острият от бръснач скалпел е смъртоносно оръжие в ръцете на един разстроен неврохирург. Какво значи смутен неврохирург със скалпел в ръка? Той струва толкова, колкото един внезапно ослепял и оглушал авиатор, който води през въздушния океан пътнически самолет. И в единия, и в другия случай катастрофата е неизбежна.