2
Имам за принцип да се усамотявам в кабинета си поне половин час преди да сложа ръкавиците си и да взема скалпела. През това време телефонът ми е изключен, а пред вратата на кабинета ми стои на пост портиерът на отделението, един много строг и страшен на вид бивш сержант. Вглъбявам се в себе си, постепенно потъвам в мъглата па едно абсолютно отчуждение от света. За никого не мисля и нищо не ме вълнува, дори момичешкият задник на Юла, която с походка на млада лъвица обикаля около канцеларията на отделението за реанимация. Когато ме види, златните искрици в очите й светват, навярно по индукция от тока, който излъчват моите очи. Но в тоя половин час на усамотение аз не мисля дори за нея.
Нищо не ме вълнува. Не ме вълнува дори вероятната измяна на жена ми. Аз съм вън от света. Пред очите си виждам само един открит участък от човешки мозък, към който трябва да насоча с напълно уверена ръка бляскаворо острие на моя скалпел. Пробивам защитните и подхранващи ципи, навлизам в мекото, като превтасало тесто светлосиво вещество. Наближавам критичното място.
Резецът на скалпела ми ми обикаля около косъмчето, на което виси животът на болния. Едно косъмче и един наточен бръснач, който се движи около него. Мобилизирам и съсредоточавам в две—три секунди всичкото си умение, целия си досегашен опит. Пот избива по челото ми, преставам да дишам или почти едва дишам, когато започвам да изгребвам капка по капка разкрития вече тумор... Всичко това правя през този половин час, естествено, «наум», по студена пот действително оросява челото ми, само дето дишам равномерно и в критичния момент не спирам дъха си.
Тоя път не направих дори опит за подобна репетиция. Имаше ли смисъл да се захващам? Репетицията щеше да успее толкова, колкото наивните ми опити да избягам от истинския причинител на смущението ми. Има ли мъж па света, който да не се смути, когато му кажат, че жена му ходи с друг мъж и му изменя? Ако има такъв мъж, той положително е или скопец, или идиот.
Жена ми е агробиоложка и от шест години работи в Толбухинския институт по пшеницата. Тя е с десет години по—млада от мен, на тридесет и пет години е, бездетка е и от само себе си се разбира, че каквато е кестенява хубавица, винаги ще мъкне опашка от слухове подпре си. Но слуховете са едно нещо, а сериозните и открити намеци, придружени със снимки — съвсем друго. От един месец ми се обаждаха с писма различни хора (без да поставят подписите си, естествено), че жена ми е завързала интимни връзки с някой си свой колега, агроном. Преди седмица получих снимка: жена ми и един тъничък мъж с очила — подръка върху фон от някакви диви храсталаци.
Не съм философ, още по—малко социолог, за да правя предсказания за близкото или по—далечно бъдеще на семейството — една парлива тема, с която често се занимават списания, вестници и телевизия. Но каквото и да е това бъдеще, дори само едно временно съжителство, несанкционирано от никакъв институт освен от статистиката може би, за да се избягват бракове между братя и сестри — дори в такъв случай, струва ми се, партньорите му съвсем няма да махат равнодушно с ръка и да повдигат с безразличие рамене, ако единият от тях изневерява на другия. Никога единият от партньорите няма да остане равнодушен към изневярата на другия, освен ако е идиот (идиотка). Жестоките и срамни семейни разправии, предизвикани от ревност, без друго ще изчезнат, отеловците ще станат рядкост като златни монети от антично време, но горчиви въздишки и сълзи, скрити или явни, випаги ще има. Навярно не ще липсват като асортимент и «разбити» сърца, за по—дълго или кратко време, според това дали единият от партньорите освен физически е участвувал и духовно в любовното съжителство. Всичко ще зависи от случая, защото тия работи няма да стават по калъп, както впрочем не стават и днес. «Химия и биотокове» — казва любезният доктор Бернар. И едно «тайнство», което слага на тази проста биофизическа реакция «човешки» печат. Тайнството, любезни колега, се крие в тъмносивата кора на човешкия мозък, която ние с тебе толкова често режем и пробождаме с нашите лъскави инструменти.
Ето че сега химия и биотокове, плюс проклетото «тайнство» са забъркали в душата ми такава каша, че се чудя как следобед ще изиграя традиционната сцена на посрещането, която до днес съм играл толкова спонтанно и въодушевено! Цели шест години. О, достойни за окайване отеловци, как посрещате съпругите си (на летището), след като незнайни типове, ваши доброжелатели, са подшушнали и в двете ви уши, че ви лъжат и ви изневеряват, и на доказателство са ви изпратили по пощата «веществен» документ — една картичка, на която се вижда как съпругата ви доверчиво се е облегнала върху ръката на «чужд» мъж, а на фона се виждат издайнически храсталаци! Как посрещате в такива случаи жените си, в чиято Вярност вече дълбоко сте се усъмнили, как ще ги погледнете в очите, предполагайки не на шега, че в гледците им здраво е заседнал образът на д р у г мъж, как ще ги целунете по устните, когато очаквате да усетите тъкмо там, върху устните, диханието на другия, горчивата сол на измяната? Как ще направите всичките тия неща, традиционни и неизбежни при всяко посрещане!