Колкото и да се стараех да придам на тази работа шеговит облик или съзнателно да нахлузя отгоре й маската ни ней обикновена, злонамерена клевета, едни остри, сякаш змийски зъби бяха захапали сърцето ми и не се отпущаха, а все по—дълбоко навлизаха в тъканта. Жена ми беше на тридесет и пет години и в тази й възраст, най—«материалистичната» и «агресивната» в битието на жената, качества, добре познати на невропатолозите и дон—жуаните — провокираше сама по себе си възможна изневяра. Още повече че тя живееше природно ненормалния живот на самка! Дохождаше си веднъж—два пъти в месеца, обикновено петък следобед. Но какво са едно—две свиждания за жена, която се намира в августовския стадий на своето женско лято!
На снимката, която получих от моя анонимен доброжелател, тя се беше облегнала доверчиво върху ръката
на мъж, в когото след дълго взиране разпознах един неин колега, агроном. Запознала ме беше сама Ана с него преди три години. Бях отишъл да видя как се е настанила и какво е царството й. То се простираше на двайсетина декара, равни като длан и покрити с високо изкласила пшеница, а тоя екземпляр, с когото ме запозна и с когото майстореше хибридите си, беше съвсем невзрачен човек. Тънък, слаб, с високо чело, кротки гълъбови очи и чувствени устни. Едно съчетание между Исус и Казанова. Едно нищо като мъж, но «нищо», поразяващо без грешка жените, особено жените интелектуални. Жените интелектуални, както се изразяват на жаргон хлапаците, «си падат по такива». Хибридът «Исус—Казанова», т. е. мечтателят и сладострастникът, слети в един образ — това беше мъжът, за когото бях чувал от знатоци в любовните работи, че бил неотразимият изкусител на интелектуалните.
Снимката от анонимния ми доброжелател веднага скъсах на дребни парченца, които отново разкъсах на още по—дребни. С подобно усърдие бих отпрал и ушите му, ако го знаех кой е, защото този идиот ме беше взел за мъжа, на когото заслужено изменят —— безличния човек, мижитурката, пудела. Пък аз бях — като имам пред вид] приема, който ми оказваше женският свят — «неотразим», герой от някогашен уестърн—филм. Не го казвам от суетност, а само за да задам въпроса: нима на такъв из—1 менят? Нима на такъв т р я б в а да изменят? Нима на , такъв може да се изневери?
Преди да изляза от къщи, аз се огледах с критични очи в старинното огледало на майка ми, която го беше наследила на свой ред от майка си. То беше обрамчено в позлатен гипсов венец и заемаше двете трети от южната стена на нашия вестибюл. Това беше виенско огледали от най—чист кристал, майсторено на ръка и затова красив во и дълговечно. Освен дето отразяваше лицето и фигурата на човека с абсолютна яснота, то като че ли казваше някоя и друга дума и за характера му. За баща ми например казваше: «Този е цар!» — макар че баща ми беше заклет антимонархист и на времето беше защищавал републиката в Испания. За майка ми сякаш тананикаше известната оперна ария «La donna е mobile», въпреки че майка ми, общо взето, уважаваше и пазеше, доколкото позволяваха силите, честта и достойнството на баща ми.
Тя му беше втора жена, беше петнадесет години по—млада от него. Първата му жена беше разстреляна от фашистите през нелегалното време. Помня майка си като синеока красавица с лекомислено чипо носле, снажна, с очи, които хвърляха дълги, меко усмихнати погледи. Когато се
нагласяваше пред огледалото, все ми се чинеше, че то си тананикаше онези строфи от популярната ария «La donna е mobile».
Както и да е, в това семейно огледало се погледнах и из тази сутрин, въпреки че край него минавах обикновено транзит. Разбира се, аз не бях от категорията на луделите, напротив! Стърчах почти два метра, върху гърба си можех да наместя шкаф, а ръцете ми — забележете, ръце ни неврохирург! — приличаха на орангутанови лапи. Виждали ли сте орангутан? Ако не сте виждали, представете си в краен случай лапи на доста отдавна възмъжали мечка. Е, може ли, питам повторно, на такъв мъж да се изневерява?