Херндън изпрати да повикат предварително поръчаната летяща карета. Това бе един великолепен четиритурбинен модел, по чиято повърхност проблясваше ярката златна боя. За последен път погледна скромното си жилище и се издигна в нощното небе. След двадесет минути турболетът кацна във вътрешния двор на Големия Дворцов комплекс на Борлаам. Намираше се сред великолепни палати, които зловещо надвисваха над останалите градски квартали и бяха затворени в непристъпната твърд на Огнената планина.
Безброй прожектори осветяваха Големия дворец. Някого другиго би впечатлило подобно свидетелство на могъществото на монархията на Борлаам. Но Херндън целият бе изпълнен със свещен гняв. Преди години и семейството му бе живяло в подобен дворец, не толкова грамаден и с такава причудлива архитектура, защото жителите на Зонигог бяха скромни хора, без особени претенции. Но все пак беше дворец… до мига в който войниците на Крелиг не го унищожиха до основи.
Веднага щом излезе от турболета, Херндън показа пропуска си на надменните часовои. Пуснаха го вътре, но преди това грижливо го претърсиха за скрито оръжие, а сетне го заведоха във вестибюла, където се срещна с Лорд Морис.
— Гледай ти, какъв си бил, Херндън — замислено изрече Морис, гледайки накриво изкуствената брада и дори я подръпна леко.
— Благодарен съм за оказаната ми чест, Ваша Светлост — каза Херндън и се застави да коленичи пред Лорд Морис.
— Трябва да благодариш на друг — със заговорнически вид се разхили аристократът. — Жена ми настоя, да включа името ти в списъка на поканените. Но, както предполагам, това ти е добре известно и без моите думи. Познавам те отнякъде, Херндън. Интересно къде сме се срещали преди?
На Лорд Морис изглежда му бе известно, че Херндън е на служба при него. Но последният предпочете да му напомни за друго.
— Имах честа да ви съпернича на пазара при наддаването за роба-протей, милорд.
Смътен спомен пробяга по лицето на Лорда и той надменно се усмихна.
— Май нещичко си спомням.
Прозвуча гонг.
— Ние не бива да караме Владетелят да ни чака — каза Лорд Морис. — Да вървим.
Двамата заедно влязоха в Тронната Зала на Владетеля на Борлаам.
Лорд Морис влезе пръв, както и се полагаше на високия му ранг и се настани на мястото си в ляво от монарха, който царствено седеше на извисеният над всички трон, украсен с цветовете на знамената на Борлаам: пурпорночервено и златно. Херндън добре знаеше правилата на етикета и веднага се отпусна на едното си коляно.
— Стани — заповяда Владетелят. Гласът му наподобяваше шума на сухи листа и едва се чуваше, но въпреки това бе невероятно властен.
Херндън се изправи и погледна право във Владетеля.
Монархът беше безплътен на вид човек, изсушен от годините, нисък и дори, така му се стори, гърбав. Двете очи, приличащи на мъниста и сеещи ужас в околните, проблясваха на набръчканото и преситено от живота лице. Устните му бяха тънки и безкръвни, носът като острие делеше това лице на две половини, а клинообразната брадичката се издаваше остро напред.
После очите на Херндън се обърнаха към пространството около Владетеля. Тронната зала, както и очакваше, се оказа наистина огромна. Високите сводове се поддържаха от четири мощни колони. Край стените се тълпяха няколко реда придворни. Много от тях бяха жени и Херндън не се съмняваше, че доста са били любовници на Крелиг.
В средата на залата от тавана се спускаше нещо, което приличаше на огромна клетка, напълно закрита от плътни слоеве червено кадифе. Вътре изглежда се таеше някой от свирепите хищници, любимци на Владетеля, а може би и дори гигантски кондор от планетата Уилидън с остри изкривени нокти и пера с бодли като от стомана на края.
— Добре дошъл в двора — зашумя отново Владетелят. — Вие май сте гост на моя приятел Морис, нали?
— Така е, сир — отвърна Херндън и гласът му предизвика продължително ехо в тишината на просторната зала.
— Днес Морис се кани да ни поднесе някаква малка изненада — забеляза монархът и отвратителният старец зловещо се изхили, предвкусвайки забавата. — Ние ще сме много благодарни на покровителя ти, Лорд Морис, за удоволствията, които ще ни предложи тази вечер.
Херндън се намръщи. В душата му се появи смътно подозрение. А няма ли той самият да стане предмет на развлечение на придворните? Но той без страх гледаше бъдещето. Преди да завърши тази вечер, той ще се позабавлява за сметка на другите.
— Вдигнете завесата — нареди Крелиг.
В същия миг от всички ъгли на Тронната Зала се появиха роби-гиганти от Топит и едновременно задърпаха дебелите въжета, които задържаха покривалото на клетката. Тежкото кадифе бавно се вдигна нагоре и показа, както предполагаше Херндън, голяма клетка.