Йордан Йовков
Скитник
На вратата, от самия праг, надничаше едно куче, чакаше някого и радостно въртеше опашка, като ту наостряше уши, ту се слагаше живо, като че искаше да скочи. Излезе чичо Митуш с един голям комат хляб, започна да поотчупва от него и да дава на кучето, като в същото време му се караше:
— Къде ходиш бе, хайдутино? Къде ходиш бе, хаймана? Къде скиташ? Лошо ли ти е тука, а? Лошо ли ти е?…
Това куче беше тяхно, на чифлика, но отпреди месец и повече се изгуби и едвам сега се завърна. Не твърде голямо, жълто, с дълга космата опашка, по която бяха се налепили тръни и бутрак, то нито беше хубаво, нито беше яко. Гладно беше, това се виждаше, и докато чичо Митуш, който винаги си пипаше бавно, му отчупеше хапка, то го гледаше тъй напрегнато, че захващаше да завърта главата си и да гледа с едно око, веднаж с дясното, после с лявото.
— Е, хубаво ли беше там, дето си бил, а? — продължаваше да го хока чичо Митуш. — Даваха ли ти хляб? Такъв хубав хляб не си виждал ти… Тояга си виждал. Бой се пада на тебе, бой, бегачо, фармасонино…
Подхвърлената хапка кучето я ловеше още във въздуха — изведнаж, изведнаж също тъй стискаше след туй челюстите си, като че не то, а друг някой беше изял хляба. И пак захващаше да върти очи и да чака.
Най-после хлябът се свърши и като поплесна ръце, като да ги изтърси, чичо Митуш се наведе и помилва кучето по челото. Веднага то залудува от радост, също тъй, както когато беше си дошло. Тичаше, подскачаше, гледаше чича Митуша с насълзени щастливи очи и на два пъти се подхвърли и го лизна с езика си по лицето. Всичко това то вършеше като голям фокусник, уж искрено, уж от сърце. А изведнаж, в един само миг, то се спря, умири се, взе съвсем равнодушен вид, отиде настрана и сякаш забрави вече за чича Митуша. Изглеждаше замислено, заето със себе си. Чичо Митуш го изгледа вторачено, недоволно, измърмори нещо и влезе да си гледа работата.
Това куче (тъй си мислеше по-нататък чичо Митуш) беше много особено. Другите кучета — а те бяха много в чифлика — пазеха къщата, пазеха добитъка, знаеха господаря си, знаеха също тъй, че са слуги. Жълтото куче, може да се каже, живееше за себе си — да му е добре, да е сито, да ходи, дето си иска, да прави каквото си иска. Много обичаше да пътува.
— Нему пъпът му е хвърлен на пътя — казваше чичо Митуш. — Още като беше на два-три месеца, топарлачесто и вълнато като мече, тръгна веднаж с Василя подир каруцата и ходи чак до града. А като си дойде, легна на слънцето до стената на гръб и дигна краката си нагоре — ходилцата му бяха се надули като самунчета и горяха като огън. И пак беше весело, доволно…
Ходеше навсякъде, дето му скимне. Като го видиш как се връща, как тича ту на три, ту на четири крака, как е вдълбочено в себе си, как се държи все о пътя, като същински пътник, ще речеш, че е ходило кой знае по каква важна работа. А то — ходеше си по своя воля, скиташе…
Чичо Митуш излезе пак пред дама и потърси с очи кучето. Другите кучета — Лефтер, Петрика, Джюли, Калпазан — бяха го усетили вече и докато едни не го и поглеждаха, други идеха да го душат. Срещу всяко едно от тях жълтото куче се слагаше принизено, умилкваше се, въртеше опашка, лижеше ги по муцуните, като че ги целуваше. Като мина покрай воловете, жълтото куче завъртя опашка и на тях, а когато насреща му загрухтя шопарът, то се заумилква и около него.
— Прави здрасти с всички — каза Аго, който също беше дошел и наедно о чича Митуша гледаше кучето.
То доде близо до дувара, подуши земята, избра по сухо място, легна свито на кравай и като погледна още веднаж в извърнати очи към Аго и чича Митуша, задряма.
Чичо Митуш обичаше жълтото куче тъкмо за неговия особен нрав. Няколко дни подред той го приглеждаше, хранеше го добре, гледаше да го привърже, та да не напуща вече чифлика. Пък и кучето тъй се радваше и като присвиваше уши, тъй умилно гледаше с влажните си очи, че можеше да се помисли, че и то само обещава да си стои все тука.
Но като мина повече време, то се промени: стана равнодушно към храната, към хората, делеше се настрана и се залисваше по своему. То, коего никога не залайваше човека, като да беше нямо, отиваше сега до отлука — там от буренака излизаше един таралеж и на тоя таралеж то лаеше, може да се каже, цял ден. Или си лягаше настрана и по-надалеч и спеше с часове. Понякога ще се събуди, ще се почеше зад едното ухо и още преди да снеме крака си, ще погледне към къщи, за да види какво правят другите кучета, но без желание да иде при тях. Надвечер, по хладината, отиваше навътре в полето и ловеше мишки и скакалци. Понякога хващаше някое малко, оща незакрепнало птиче, подгонваше някой заяк.
Така, докато отиваше и се връщаше, то се изгуби един ден и никой вече не го видя. Понякога чичо Митуш се досещаше за него. Веднаж той попита: