— Бе къде се дяна нашият Пантелей Пътник? Къде отиде Жълтурко? Не го ли е виждал някой?
Марин слугата се обади:
— Аз го видях. Онзи ден, като си идех от воденица, видях го при Сърнено. С един овчар беше подир овцете му вървеше.
— Че що не го взе?
— Не го дава овчарят. Не го давам, кай, то ми пази овцете.
Аго хлъцна, както му беше обичай, и се засмя дебело:
— Ха! Овчар станал! Ще яде сирене. Сирене му се яде…
Чичо Митуш си имаше много работа и скоро забравяше за жълтото куче. Но понякога си спомняше за него и поглеждаше към полето: няма ли да се зададе отнякъде, все по пътя, ту на три, ту на четири крака — както си ходеше. Но кучето го нямаше.
— Утрепаха го нашия Жълтурко — казваше чичо Митуш. — Кабил не е… мърсува… трябва да са го убили. Изпълни той някой трап.
Но една сутрин кучето се върна, тъй неочаквано и ненадейно, както по-рано. И почна се пак същата история: радост, храна до насита, мили очи. А след някой ден и други то захващаше пак да си мисли нещо свое, да се дели като диво. На това отгоре то, като всяко живо същество, не можеше да се остави от някои свои недостатъци и лоши привички. Когато го виждаха да се връща ту на три, ту на четири крака и изглеждаше на безобиден мирен пътник — къде всъщност беше ходило то? — В лозята или в мисирлиците (страшно много обичаше зрялото грозде и още млечните мамули), дето пъдарят неведнаж беше стрелял със сачми по него. Като по длъжност, то заобикаляше нивите, дето хората работеха, грабваше торбата с хляб на някой орач и от всички страни тогаз му викаха: Ху-ху-ху! Из близките села, като все въртеше опашка, влизаше в къщите и правеше пакости.
Веднаж Галунка — него ден Васил беше в града дотърча изплашена и каза, че на тавана ходи някой. Притекоха се двама-трима слуги, взеха и пушка. Отзад господарската къща беше ниска, почти наравно със земята, и през една врачка се отиваше направо на тавана. Докато чакаха да изкарат някой хайдук, Марин слугата, който беше най-сърцат, избута пред себе си като овца жълтото куче. То бешеси пъхнало главата в една тенекия за масло и не можеше да я извади. Поклащаше я важно-важно, като попска шапка, и не виждаше къде върви. Изпокапаха всички от смях. Аго виеше като вълк.
Кое-как освободиха му главата от тенекията и като потръсваше ту едното си, ту другото си ухо, кучето избяга надалеч колкото да не го стигне камък и легна. Сега помислиха, че, виновно и засрамено, то ще си вземе очите нанякъде. Но то стоя още много време и липса, както си знаеше — неугадешката.
Мина се много време. Колко? — Никой не беше броил дните. Много време. От чифлика се изгубиха веднаж два вола, а се случиха най-добрите — Балана и Чивгата, ония едрите, бели като сняг, с големи рога, като на елени. Чичо Митуш нареди трима-четирма слуги и ги прати да ги търсят. Тръгна и той. Мина през две, през три села, спира се в разни къщи, лаха го какви не кучета — и бели, и черни, и жълти. Но ни веднаж не му дойде на ум за жълтото, за тяхното куче. Като че такова куче не беше и съществувало.
Като се връщаше, без да знае дали воловете са намерени, залутан в тъмнината, уморен, отчаян, той чу кучешки лай и докато се усети, три големи кучета — от тях едното беше белезникаво и в тъмнината се виждаше като светло петно — се спуснаха отгоре му и насмалко да го ухапят. Най-стръвно се спущаше отгоре му белезникавото куче.
— Стой! Кой си? — чу се троснато силен глас и в тъмннната изскочиха две черни сенки и два ножа лъснаха, натъкнатн на пушките. Бяха двама войници.
— Къде? Ще бягаш през границата, а?
— Кой ще бяга?… Каква граница… Че аз си търся воловете… Каква граница…
— Не разправяй много. Върви напред! Кой си ти?
— Воловете си търся бре, момчета. Аз съм от хаджи Петровия чифлик. Аз съм Митуш, Митуш… Войниците погледнаха отблизо и познаха чича Митуша. Без да усети, той беше се озовал на границата. Все пак войниците го откараха на поста. Разпитаха го, поприказваха, разбраха се. Чичо Митуш дори яде от гозбата им, когато войниците се храниха. Едно жълто куче надничаше от вратата и чакаше да му дадат нещо.
— Я! Нашето куче! — извика чичо Митуш. — Кога е дошло? Туй куче е наше.
Как ваше? То си е наше — каза един войник.
Жълтото куче позна чича Митуша, зарадвасе, завъртя опашка.
— Ето, позна ме — каза чичо Митуш. — Жълтурко, какво правиш бе, Жълтурко?
Чичо Митуш разправи историята на жълтото куче, разправи и за някои негови подвизи. Накрай, сред смеха на войниците, той каза:
— Е, сега ще ми го дадете ли? Да си го взема ли?
— Как ще си го вземеш — каза старшията на поста. — То е наше. То, знаеш ли, е зачислено на порцион и получава по едно кило мамулено брашно на ден. Как така…