— Не ща, не ща — отстъпи чичо Митуш. — Няма да го взема. Значи, и то е войник, а? Войник? Нека служи, нека…
Но след като го изпратиха донякъде войниците и си тръгна сам, чичо Митуш прекара през ума си какво му се беше случило и страшно много се ядоса, като си спомни как жълтото куче щеше да го ухапе насмалко. „Как тъй да не ме познае… Как може да не ме познае — мислеше си чичо Митуш. — Или иска да се покаже, че е на служба.“ Гневът му не минаваше и като се пообърна назад и погледна към поста, той си каза: Ти ще ми дойдеш, аз ще те науча.
Но кучето не си дойде. Веднаж чичо Митуш срещна един от войниците, които го бяха хванали на границата.
— Какво стана нашият войник бе, момче? — попита той. — Служи ли? Служи ли?
— Какъв войник?
— Жълтото куче… Нашето куче. Служили? служи ли?
— А, то не е вече при нас — каза войникът. — То избяга.
Чичо Митуш се надяваше, че сега кучето ще се върне. Но минаваха дни, а него все го нямаше.
То се върна една нощ през есента. Тъмно беше навън, валеше. Чичо Митуш чу някакъв шум, някой като че натискаше вратата. През тая година бяха станали много кражби на коне. Конекрадците, влашки цигани, подкопаваха стените на дамищата, влизаха вътре и откарваха конете. Това дойде най-напред на ума на чича Митуша. Той взе пушката и не отвори вратата, а заобиколи през дама, за да издебне крадците. Излезе — гледа, слуша, няма никой. Но нещо пак се виждаше там, не беше човек, но имаше нещо. Чичо Митуш се приближи: до вратата се притискаше куче. Погледна го отблиэо: беше жълтото куче.
Чичо Митуш се върна, отвори вратата, донесе лампа. Кучето искаше да се хвърли от радост върху му, но, за да не го изцапа, чичо Митуш го изхока. Те се сви плахо до стената. Беше мокро, мършаво, сегиз-тогиз лизваше една голяма червена рана горе на предния си крак. И се свиваше, затреперваше с цялото си тяло и гледаше чича Митуша със скръбни, човешки очи…