Госпожа Гисинг беше запалила огъня в стаята ми, преди да тръгне.
Взех ръжен от камината, стиснах го здраво и се насочих към банята. Вратата беше малко по-широко открехната, отколкото я бях оставил, но вероятно нервите ми играеха номера. Пък и беше само малко по-широко открехната. Докато приближавах, ритъмът на плискането се ускори и после спря, сякаш някой вътре беше усетил приближаването ми и сега се ослушваше.
Бутнах вратата докрай с ръжена. Във ваната нямаше никого, а по повърхността едва се забелязваше раздвижване. Водата обаче си беше променила цвета. Когато излязох от банята, беше относително бистра с леко кафяв оттенък. Сега имаше отблъскващо неприятен жълт цвят на пресечено мляко и мръсна пяна по повърхността. Освен това миришеше на развалена риба.
Застанах до ваната и потопих ръжена във водата. Почти очаквах да усетя плът и облак мехурчета да изплуват нагоре, след като натискът на ръжена изтласка въздуха от това, което се крие под повърхността. Мехурчета не се появиха, а ръженът се плъзна по порцелановата вана. Наоколо нямаше къде другаде да се скрие който и да било.
Отново извиках името на госпожа Гисинг. Звукът отекна в плочките на банята, но не получих отговор. Сбърчих нос от миризмата. Може би бях чул свистене от крановете, а от канала се беше върнала мръсотия и беше зацапала водата. Вече нямах намерение да се къпя в нея, но още исках да взема вана. Госпожа Гисинг ме беше уверила, че има достатъчно топла вода, и без да се замислям, бръкнах да изтегля запушалката.
Нещо се раздвижи под ръката ми. Беше твърдо и членесто и напомняше черупка на омар. Извиках и дръпнах ръка, без да изпускам верижката на запушалката, и загледах как водата започва да изтича. Малко по малко се изцеждаше и оставяше жълта мръсотия по стените на ваната като пяната, която остава по брега при отлив. Когато останаха едва шест сантиметра вода, около сифона забелязах трескаво движение и на повърхността се появи пяна. За кратко мярнах бронирано тяло в черно с розови оттенъци и много, много крачета. Имаше щипки като на щипалка, но по-големи. Съществото някак успя да се напъха в сифона и напусна ваната. Странно, защото тялото му изглеждаше прекалено широко, за да се възползва от подобен изход. От тръбите се чу шум, после всичко затихна.
Нищо чудно, че след това не взех вана. Веднага върнах запушалката на място. Запуших и всички други вани и мивки, които открих, по-скоро да се залъжа и да се успокоя, отколкото с надеждата, че гумена или метална тапа може да попречи на подобно същество отново да се появи, ако реши.
Седях в леглото и се чудех. Какво ли беше? Някое ракообразно от Норфолк Бродс, непознато за мен, но често срещана гледка за обитателите на тези места? Дали ако го спомена в странноприемницата в Мейдънсмиър, съдържателят щеше още веднъж да намигне на клиентите си и да обяви, че съм видял А или Б и че то, запържено със сметанов сос или сварено в глинено гърне с малко бял винен оцет, всъщност е доста вкусно. По някаква причина подозирах, че няма да е така. Пръстите ми пареха неприятно там, където се бяха докоснали до съществото, и на светлината на лампата изглеждаха зачервени и раздразнени.
Постепенно се унесох. Сънувах как танковете на Пълтни безрезултатно пъплят към Хай Уд61 - огромни заплашителни силуети, придвижващи се през мрака, осветявани от експлозиите на огъня от гранатомети. После формата им започна да се променя и те вече не бяха конструкции от метал, а живи, дишащи същества. Вече не се плъзгаха на тежките вериги, а се оттласкваха на къси членести нозе. Оръдейните кули се превръщаха в глави, а цевите — в странни, дълги клюнове, които бълваха отрова от дюзи с криви зъби. Пламъците изригваха и осветяваха поле, което, макар да изглеждаше познато, беше по-ужасно от пустошта между окопите. В далечината различавах развалините на село. Осъзнах, че това са Норфолк Бродс и останките на Мейдънсмиър. Камбанарията на църквата от шестнайсети век все още беше непокътната сред отломките. Ала това беше друг град - място недалеч от Хай Уд, където телата лежаха, прекършени сред руините, избити от гранатите - старци, жени, малки деца. Знаехме, че всички са избягали, но те не бяха успели.
Стреснах се и се събудих. Още беше тъмно и тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на часовника. Само че в стаята нямаше часовник.
Седнах в леглото. Звукът долиташе от другата страна на вратата, която бях затворил и, признавам си, заключил, преди да си легна. Ослушах се. Осъзнах, че е по-скоро тракане, не тиктакане. Светнах лампата и сграбчих ръжена, оставен наблизо в случай на подобна необходимост. Станах от леглото и запристъпвах възможно най-тихо. Ритъмът започна да се ускорява и спря чак когато стигнах до вратата. После чух нещо, приличащо на бързо отдалечаващи се стъпки. Отключих вратата и я отворих. Пред очите ми се разкри само празният коридор, осветен до стълбите от лампата. Нататък цареше тъмнина. Взрях се в мрака, но нищо не успях да различа.