Дънуидж запали нова цигара, без да ми предложи, и подозрително се взря в мен през дима.
- Господин Молдинг обикновено идва тук лично, така прави. Винаги съм го мислил за затворен човек. Не е обичайно да изпрати някой друг да му върши работа.
Погледнах го в лицето.
- Изглежда, господин Молдинг е изчезнал - уточних аз. - Помолиха ме да го намеря.
- Разбирам - каза Дънуидж. - Е, не е тук.
- Кога го видяхте за последен път?
Дънуидж започна да пипа уши и да надува бузи.
- А, бих казал преди два-три месеца или повече.
- Наистина ли?
- Поне толкова.
Извадих няколко квитанции на „Дънуидж енд Дотър“ от джоба си.
- Странно - рекох, - защото тези квитанции са по-скорошни.
- Е, вършим доста работа по пощата.
- Така да е. Въпреки това господин Молдинг е идвал в Лондон няколко пъти, а не е имал навика да пътува повече от необходимо. Бил е педантичен. Запазил е билетите за влака и си е водил бележки за храната и такситата. Прегледах всички и, изглежда, книжарницата ви е била посетена от него повече от веднъж.
Очаквах да бъда обвинен в лъжа, но Дънуидж отстъпи.
- Може и да греша, разбира се - отговори той. - Всякакви хора идват. По всяко време. Може да не съм го видял. Дъщеря ми се занимава с повечето клиенти. Аз си стоя в задната стаичка. Винаги.
- Дъщеря ви тук ли е, господин Дънуидж?
- О, тук си е. Къде другаде да е? Сигурно ще се появи след малко.
Той се засуети с няколко книги и ги подравни по ръба на лавиците. Явно съжаляваше, че точно той ми е отворил вратата.
- Спомняте ли си какви книги е купил господин Молдинг?
- Не мога да ви кажа тутакси. Ще се изненадате колко много книги продаваме. Има голям интерес в нашата област. Голям интерес.
Пак се засуети с книгите и отново се зае да ги подравнява. Раменете му силно се напрегнаха.
- Но сигурно водите отчет.
- Дъщеря ми го води. Аз се занимавам с цифрите. Вечер пресмятам приходите, а на сутринта гледам парите да стигнат без проблем до банката.
- Стоите в задната стаичка и водите сметките - казах аз. - Единственото ви ограничение явно е паметта ви.
Той не позволи на сарказма да го засегне, само свенливо се усмихна.
- Вече не съм толкова млад - отбеляза и усмивката се изкриви, само малко, само колкото да стане по-противна, по-лукава. - Спомените идват и си отиват, признавам, но това може да се окаже благословия, разбирате ли, може да се окаже по-удобно.
Той погледна над дясното ми рамо и на лицето му се появи облекчение и нещо като намек за страх.
- А, ето я - рече. - Чудех се къде си, скъпа. Този господин има въпроси за господин Молдинг. - Лукавата усмивка отново се появи. - Простете ми, господине, но името ви вече ми убягва.
- Сотър - уточних и се обърнах към дъщерята.
Най-напред ме порази телосложението ѝ. Изглеждаше набита. Определено не беше слаба, но не беше и пълна. Тялото ѝ беше на човек, вършил тежък физически труд през по-голямата част от живота си. Имах чувството, че ако я мушна с пръст, много малко ще ме отдели от твърд мускул. Беше висока за жена - метър и седемдесет и седем или малко повече. На години можеше да е между трийсет и петдесет. Косата беше тъмнокестенява, стегната в кок и захваната с фиби. Не беше гримирана, ако не се брои червилото на тънките устни, което беше твърде бледо за тена ѝ и ѝ придаваше безкръвен вид, който се разминаваше с телосложението. Носеше черна рокля с перлени копчета, но макар да беше сравнително тясна, под нея не се разкриваха никакви извивки. Почти бих могъл да кажа, че е безполова, но това нямаше да е вярно. Определено беше жена, но не бих си направил труда да я съблазня, не повече от статуя на кралица Виктория. Непривлекателността се излъчваше отвътре. Бях се изправял срещу незабележителни жени, дори грозни жени, но физическите им недостатъци се губеха пред духа. Скромността и възпитанието им дори ги преобразяваха и смекчаваха грубите черти. Дъщерята не беше такава жена. Пагубното се излъчваше от нея и никоя прическа, никой грижливо нанесен грим, никоя красива рокля нямаше да я направят по-малко смущаваща.
- Илайза Дънуидж - представи се тя. - Приятно ми е да се запознаем, господин Сотър.