Нещо в начина, по който изрече името ми, ме накара да повярвам, че вече знае за мен, макар да не усетих подобна реакция у баща ѝ, когато се запознахме. Тънещият в неведение човечец сякаш набра кураж в присъствието на дъщеря си и сега ме гледаше с ръце, скръстени на гърдите, и изражение на доволство, като че искаше да каже: „Ето, това е. Дума да няма. Ей сега ще те научи, о, да. Ще разгони гълъбите и ще се върне с пух в устата...“.
Сякаш в отговор на тези мисли ръцете на Илайза Дънуидж изскочиха иззад гърба ѝ като че в готовност да извият врата на най-близката птица. Бяха тънки и деликатни, без никакви бръчки или белези. Напомняха ръце на манекен, закрепени за китките на човешко същество. Ноктите бяха съвършени и проблясваха, когато улавяха светлината в стаята.
- Господин Молдинг е наш добър клиент - рече тя. - Винаги чакаме с нетърпение да ни посети.
- Често ли идваше?
- Може ли да попитам защо се интересувате от него? Държим на дискретността, що се отнася до клиентите ни. Както вече сте се досетили, предлагаме много специални услуги. Има хора, които не одобряват книгите, които продаваме, и затова не ги излагаме във витрина на „Чаринг Крос Роуд“.
- Господин Молдинг е изчезнал - отговорих аз. - Няма го от седмица. - Сетих се обаче за календара на бюрото на Фонсли и добавих: - Или повече. Нает съм от адвоката му да разследвам случая.
Илайза Дънуидж не изглеждаше ни най-малко изненадана от думите ми. Вероятно хората около нея редовно изчезваха. Вероятно дори в книжарницата имаше раздел с трудове, свързани с подобни практики - „Хора и тяхното изчезване“. Все пак тя откри подходящите за момента думи, макар видът ѝ да не говореше, че е искрена.
- Съжалявам да го чуя - каза. - Надявам се, че нищо лошо не се е случило.
- Както казвате, бил е добър клиент. Надали бихте желали да загубите много като него, нали?
Тя леко наклони глава. Виждаше ме в нова светлина, но не беше ясно дали това, което вижда, й допада.
- Не, господин Сотър, не бих искала.
„Не бих искала“, а не „не бихме искали“. Интересно. Ясно можеше да се види кой е основният партньор във фирмата. Щеше да е по-добре да се бяха нарекли „Дотър енд Дънуидж“.
Отдалечих се от нея и застанах пред заключените шкафове.
- Тези ценни ли са?
Тя дойде до мен. Не беше сложила парфюм; тялото ѝ излъчваше мускусен аромат, но не неприятен.
- Всяка книга е потенциално скъпа. Зависи колкото от нея, толкова и от купувача. От значение е колко е стара, колко е рядка, какво е състоянието ѝ и естествено, от чувствата, които предизвиква, или от желанието да я притежават. В крайна сметка за цената на някои книги се споразумяваме. Книгите в този шкаф са сред тях.
- Продавате ли много книги, за чиято цена сте се споразумели и тя е значително по-висока?
- Известно количество.
- Коя е най-скъпата книга, с която разполагате?
- Без да се замислям, има няколко тома с окултна литература от шестнайсети век, оценени на над петстотин лири, но търсенето е ограничено.
- А хиляди? Имате ли книги, които струват повече от хиляда лири?
Тя поклати глава.
- О, не. Не тук. За да продадеш такава книга, трябва да имаш купувач. Не можем да си позволим да извършим подобна рискова покупка на такава висока стойност, водени единствено от надеждата, че впоследствие може да я продадем. Това ще ни разори.
- Но подобни книги съществуват, нали?
- Да, разбира се.
- Окултни книги?
Замълча, преди да отговори:
- Няколко. Не много.
- Лайънъл Молдинг търсеше ли подобна книга?
Вече ме гледаше напрегнато. Лицето ѝ не издаваше много, но ми беше ясно, че се чуди колко може да знам и колко може да сподели, ако въобще можеше нещо да сподели, преди да се наложи да започне да лъже или съвсем да спре да говори. Разбирах също, че е силна жена, но и суетна. Бях почувствал неодобрението ѝ още в мига, когато погледите ни се срещнаха за пръв път. Да бъде хваната в лъжа, щеше да я унижи и да нарани гордостта ѝ. Да не каже нищо, не беше за предпочитане, защото това щеше да представлява мълчаливо съгласие, че съм на прав път, и бих я хванал натясно с всякакви по-нататъшни въпроси. Каквото и да станеше, щеше да означава, че съм спечелил на първия етап от каквато и игра да се играеше в момента.
Така че тя предпочете истината или поне част от истината.
— Да. Търсеше много рядка книга - промълви тя.
-Коя?
- Толкова е необикновена, че няма конкретно заглавие или по-скоро - известна е с много имена, но никое не предава напълно същността й, което в случая има значение. Отначало господин Молдинг не беше сигурен, че въобще съществува, но естеството на проучванията му означаваше, че е започнал да проучва книги, които са все по-зага- дъчни и всяка загадка водеше до следваща загадка - като клоните на дърво, които стават все по-тънки. Накрая беше обречен да търси препратки към книги, които са по-скоро шепот за книги, а не книжни тела, към книги, в които се съдържат митове за книги.