Когато стигнах горе, господин Фонсли седеше на бюрото си. Да не бъде открит там, би било събитие от мащаба на Второто пришествие, защото, където пребиваваше Куейл, непременно пребиваваше и Фонсли, поне в работно време, сякаш беше болнава сянка на началника си. С какво се занимаваше в свободното си време, не можех да кажа. Често си представях, че точно в пет часа Куейл натиска копче на врата на Фонсли, за да изпадне във вцепенение, след което го полага в нишата зад бюрото му до осем часа сутринта, когато необходимостта да се върне към задълженията си наложи съживяването му. Фонсли беше човек, неподвластен на възрастта, което би било добре, ако въздействието на годините не беше спряло не кажи-речи на младини, а в края на средната възраст, така че той изглеждаше като човек, вечно крепящ се на ръба на смъртта.
Фонсли спря да драска, вдигна очи и ме погледна примирено. За него нямаше значение, че началникът му ме е призовал. Всяко нещо представляваше неудобство за Фонсли, всички хора бяха шутове, изпратени от боговете да го изпитат.
- Господин Сотър - каза той и наклони глава. Облак пърхот се изсипа от темето му и се смеси с мастилото на бюрото.
- Господин Фонсли - отвърнах аз и сложих шапката си на продънения стол, - мисля, че той ме очаква.
Погледът на Фонсли означаваше, че това е липса на правилна преценка от страна на господин Куейл, и затова той много бавно постави писалката си на бюрото.
- Ще му кажа, че сте тук.
Стана от стола като човек, който по-скоро бива измъкнат за косите, отколкото да се изтласква на краката си. Стъпките му едва се чуваха - толкова слаб и лек беше. Почука на вратата зад бюрото и изчака сподавеното разрешение да влезе. След това внимателно подаде глава в процепа като човек, който проверява размера на гилотина. Чу се тиха размяна на реплики и после, някак без желание, Фонсли отстъпи настрани и ме покани в светая светих.
Помещението, където работеше Куейл, беше по-малко, отколкото можеше да се очаква, и по-тъмно, отколкото беше разумно, ако обитателят му имаше желание да запази онова, което е останало от зрението му. Плътни червени завеси висяха на прозорците, захванати отстрани с бронзови халки, така че през стъклото върху бюрото на Куейл падаше светлина във формата на триъгълник. По стените на стаята имаше лавици с книги, по пода - персийски килими, които заглушиха стъпките ми. Не се забелязваше и прашинка, макар при никое от посещенията си да не бях видял чистачка. Всеки път там беше Фонсли, но колкото и да се опитвах, не можех да си представя как се клатушка на стълба с парцал в ръка. Оставаше си загадка.
Бюрото на Куейл представляваше огромна дървена конструкция, толкова стара, че беше почерняла от годините. Поколения от рода Куейл бяха седели зад него в търсене на начини да извъртят закона в полза на клиентите си и следователно в своя полза, да върви по дяволите справедливостта. Възможно беше именно на това бюро да е била решена съдбата на нещастния мосю Кувре и някой като Фонсли да е бил изпратен с пари в брой, за да се погрижи за безпогрешното изпълнение на зловещото поръчение.
Самият Куейл беше изненадващо елегантен човек на шейсет или повече зими. (Със същия успех може да се каже „шейсет пролети“ или „шейсет лета“, но това би било неточно, тъй като Куейл беше човек на оголените дървета и замръзналата вода.) Беше висок метър и осемдесет и един от малкото познати ми хора, способни да ме погледнат в очите, макар споменът ми за това да беше твърде далечен, за да се опра на него, тъй като Куейл рядко ставате от стола. Косата му беше много тъмна и малко миришеше на боята за обувки, която използваше да прикрива посивяването ѝ. Зъбите му бяха прекалено бели и равни, а кожата му беше толкова бледа, че изглеждаше прозрачна, и сякаш при по-добро осветление можеше да се различат кръвоносните му съдове в цялата им фина прелест. Вместо това в сумрака на кантората едва се виждаха вените и артериите като сенки на клони, хвърлени върху снега.
Тесните очила с черни рамки улавяха слънчевата светлина и така прикриваха очите му от мен.
На стола вляво от Куейл седеше мъж. Бих казал - на около двайсет. Беше облечен като джентълмен, но забелязах, че обувките му, макар и лъснати, бяха с износени подметки, а костюмът му изоставаше от модата с година. Значи разполагаше с пари, но не много - притежаваше достатъчно, за да плати да лъснат обувките му, но недостатъчно, за да си купи нови, докато нуждата не го принуди. Да си призная, от самото начало не го харесах. Очите му бяха воднисти, а устата му почти се сливаше с шията. Никога не се доверявайте на човек, в чието присъствие в стая с още двама броят на брадичките се свежда до две.