- Спести ми равностойността във време - уверих я аз.
Парите изчезнаха.
- Внимавай с Магс - предупреди ме тя. - Бил е в затвора.
- За какво?
- За убийство, казват. С нож.
Магс, изглежда, беше пълната противоположност на представата за света на книгите като място на боязливите и прилежните.
- Благодаря за предупреждението.
Точно преди да се разделим, се сетих за нещо. Извадих снимка на Лайънъл Молдинг от джоба и й я показах.
- Виждала ли си този човек наоколо?
Тя задържа снимката неподвижно и дълго време я гледа.
- Мисля, че да, но беше по-стар, отколкото на тази снимка.
- Кога беше това?
- Не съм сигурна. Преди по-малко от месец и повече от седмица.
- При Магс ли беше дошъл?
- Е, не при мен.
Тя ми върна снимката, вдигна поли, за да не се влачат в мръсната вода, и тръгна да търси работа другаде. Гледах как се отдалечава. Притежаваше сурова красота и ако продължеше с този занаят, красотата щеше да избледнее, а суровостта да се разпростре по сърцето ѝ като лед по езеро. В друг живот навярно бих отишъл с нея. Бих ѝ платил както за компанията, така и за физическото удоволствие, което бих изпитал.
Навярно преди войната, преди Хай Уд.
Докато се изкачвах по стълбите, в ума ми се оформяше история: Молдинг се обръща към „Дънуидж енд Дотър“ във връзка с „Атласа“. Тъй като те не могат да му помогнат, той го търси другаде и така попада на Магс. Предлага много пари за книгата - повече, отколкото Магс някога е виждал. Молдинг обаче е водил затворен живот, а Магс - не. Той вижда възможност за повече пари, отколкото си е представял. Примамва Молдинг с обещание за книгата и после го убива.
Магс - ловецът на книги с нож в ръка. Магс - убиецът.
Много чисто, много подредено, което означаваше, че вероятно не се е случило точно това. Ако обаче момичето беше право, Молдинг е идвал тук, а това превръщаше Магс в брънка от веригата събития, които водеха до изчезването му.
Стигнах до номер девет и почуках на вратата. Не получих отговор. Извиках името на Магс и отново почуках. Натиснах бравата, но вратата беше заключена. Само че заключената врата е повече обещание за сигурност, отколкото истинска сигурност. Извадих калъфа с шперцове и само за минута отворих вратата.
Вътре цареше мрак. Завесите бяха спуснати. Не се чуваше и звук, нямаше движение, никой не хъркаше. Още веднъж извиках името на Магс, преди да вляза, без да забравям за репутацията на търсения от мен човек и ножа му.
Озовах се в голяма стая, обзаведена с хлътнала кушетка, няколко различни стола и легло в ъгъла. Навсякъде другаде имаше книги, но след времето, прекарано в дома на Молдинг и в книжарниците на „Дънуидж енд Дотър“ и „Станфорд“, все повече привиквах с множеството книги, натъпкани на всяко свободно място. Преобладаваше миризмата на непрани дрехи и немито тяло, но под нея се усещаше смрад на изгоряло месо - свинско или нещо подобно.
От другата страна на леглото отворена врата водеше към малка кухня, където с гръб към мен край маса седеше изправен мъж. Носеше жилетка над сива риза, която някога може да е била бяла. Беше бос. Оплешивяваше и снопчета коса бяха полепнали по темето му като паяжини по камък.
- Господин Магс? - казах аз.
Магс, ако това беше той, не помръдна. Пъхнах ръка в джоба и извадих палката, но когато приближих, видях, че ръцете му са поставени на масата с дланите надолу и наблизо няма оръжие.
На няколко крачки от вратата спрях. Човекът оставаше неподвижен. Той или сдържаше дъха си, или беше мъртъв. Влязох в кухнята и причината за вцепенеността му се потвърди.
Трупът до масата нямаше очи и очните орбити бяха толкова дълбоки, че ако имах фенерче подръка и насочех светлината през дупките, със сигурност щях да видя вътрешността на черепа му. Наведох се напред и ми се стори, че от двете отверстия струи миризма на изгорено, сякаш два нагорещени шиша са били забити в мозъка и са го изпържили. Натиснах плътта. Беше скована, но не загнила, не още. Не беше мъртъв отдавна.
На масата пред него, между ръцете, лежеше плик. Взех го и погледнах вътре. Имаше петстотин лири. Голяма сума за човек като Магс, но все пак беше там. Откъде ли бяха дошли? Отново погледнах плика. Беше кремав, с добро качество и изящни ръбове. Сетих се за бюрото в „Дънуидж енд Дотър“ и писалките и хартията по него. В портфейла ми още беше списъкът с имена от Дънуидж. Разгънах листа и го сложих до плика. Хартията беше същата.
Тогава зад гърба ми се разнесе топуркане. Обърнах се. Очаквах да мярна плъх, но вместо това видях как членестоного ракообразно с остри щипки с гьрчене се скри зад печката. Веднага щом се осъзнах, сграбчих метлата от ъгъла на кухнята и коленичих. Подът беше лепкав. Не беше мит от години. Взрях се в мрака под печката и забелязах движение. С едната ръка хванах метлата за обратния край, а с другата стиснах дръжката по средата и сръгах съществото в сенките. Почувствах как метлата удря нещо и то се гърчи, притиснато до стената. Натиснах по-силно, но то се освободи. Придвижи се вдясно, но се оказа в капан и вече беше в ръцете ми. Мушках го отново и отново, докато спря да се съпротивлява, и после с помощта на метлата избутах останките му на светло.