Погледнах към Магс, като че ли можеше да ми даде отговор.
И той като че ли се опита, защото устата му се раздвижи. Брадичката се размърда, устните се разтвориха, но вместо думи от там излязоха четири щипки и разшириха отвора. Чух как челюстта пропуква от силата на натиска. Главата на второто същество се подаде от пастта. Червената му уста пулсираше, докато дъвчеше неопределена част от вътрешностите на Магс.
Нападнах го с дръжката на метлата. Ударих лицето на Магс толкова силно, че усетих как зъбите се разтрошаваг от удара и метлата се чупи. Тялото на Магс се олюля и падна на пода по гръб. След удара съществото се беше върнало в устата да търси убежище в хранопровода, но аз не се отказах. Виждах как очите му блестят в гърлото. Взех острия край на счупената метла и го натиках няколко пъти в устата на мъжа. Удрях, докато небцето и езикът се превърнаха в месеста маса, зъбите бяха напълно избити от главата, а пихтията от съществото едва се различаваше сред всеобщите поражения.
После се разридах.
IX
НЕ ЗНАМ КОЛКО дълго съм седял в ъгъла на мръсната кухня с тялото на мъртвия Магс на пода пред мен. През това време ми се струваше, че влизам и излизам от предишния си живот - не, не само от един живот. Във всеки от тях имаше различен човек - син, съпруг, баща, войник, пациент, а в настоящия - неспокойна душа. Отново усещах и чувах как дръжката на метлата се удря в плътта на Магс. После вече не беше дръжка на метла, а пушка и щикът ѝ беше забит толкова здраво в гръдната кост на човека в калта пред мен, че се наложи да натисна гърдите му с крак, за да го издърпам. Бях коленичил пред разпятието на гробището в Сома до израненото тяло на измъчения Христос. В далечината беше Хай Уд, а пред мен Долината на смъртта. И гранатометният огън, неспирният огън. Стоях до яма в септемврийската утрин и наблюдавах как погребват първите от четиресет и седемте мъже от лондонските батальони в сивата кал, която така обвива телата им, че те стават част от нея като предвещание за предстоящото разлагане.
Тогава нещо в мен се счупи и светът се разпръсна на късчета.
„Крейглокхарт“. Медицинска сестра буташе количката към малка самостоятелна стая, където ме очакваха свещеник и побратим офицер. Някой шепнеше невъзможното, разкази за внезапно нападение от бомбардировачи „Гота“ на 13 юни, за жена, момиче и момче, погребани сред разрушенията.
Накрая стоях до друг ров в земята и в него полагаха още тела. Не ми бяха позволили да видя останките, преди да заковат капаците, сякаш никога преди не бях виждал човешки същества, превърнати в разкъсано месо и раздробени кости; сякаш онова, което си представях, можеше да е по-ужасно от пораженията, които им бяха нанесени.
Ако не съм съпруг, баща, войник, какво съм тогава?
Кой съм аз?
Трябваше да извикам полиция, но здравият разум надделя. Лицето на Магс беше ужасно размазано и аз бях отговорен за това. Мъртвото същество на пода най-после беше изстинало. През това време се беше превърнало в суха прах и когато го подритнах, се разпадна, като че беше направено от пепел. Съществото, заклещено в гърлото на Магс, се беше разпаднало по подобен начин и от него по гърлото и хранопровода на мъртвеца бяха полепнали черни люспи. Ако дойдеха полицаи, без съмнение щяха да ме обвинят в обезобразяването и убийството на ловеца на книги. Сетих се за жената, която ме упъти към жилището му. Тя не знаеше името ми, но без проблем можеше да ме опише, а не мислех, че съм ѝ дал достатъчно пари, за да купя мълчанието ѝ. Магс беше мършав и ако бях на по-усамотено място, щях да го отнеса от къщата на гръб и да се отърва от тялото, но не можех да вървя по улиците на Спиталфийлдс и Уайтчапъл с трупа на Магс, метнат на рамо.
Чу се почукване на вратата на Магс. Не му обърнах внимание, но то се повтори и от другата страна ме повика познат женски глас:
- Господине! Господине? Добре ли сте?
Беше жената от улицата.
- Господине? - викна отново тя.
Станах. Ако я пренебрегнех, можеше да реши да се обади в полицията. Нямах друг избор, освен да отворя вратата.
Открехнах я наполовина, само колкото да се увери, че съм добре, но да не види стаята зад гърба ми. Тя изглеждаше едновременно облекчена и озадачена.
- Притесних се - каза. - На господин Магс...
- Му се носи славата - довърших изречението. - Незаслужено, бих казал, или поне вече неприложимо.
- Добре ли е? - попита тя. - Нали не се наложи да го нараните?
- Не. Всъщност не се чувства много добре.
Направих жест като за пиене. Бях видял празните бутилки от евтин джин, струпани в ъгъла до леглото на Магс. Жената кимна с разбиране.