- Такъв е той - каза тя. - Не знам кога е по-добре - с пиенето или без пиенето. Почти няма значение.
- Е, ще го сложа в леглото и ще го обърна настрани, за да не се задави през нощта, и ще си тръгвам - казах аз.
- Не изглеждате добре - отбеляза тя. - Сигурен ли сте, че самият вие се чувствате добре?
- Като го споменахте...
По лицето ми имаше пот. Усещах я по устните си.
- Защо не дойдете в „Десетте камбанки“ - предложи тя. - С едно уиски ще се оправите. Аз черпя. За добрината ви одеве.
Изкушавах се да откажа и да се махна от там възможно най-бързо, но уискито изглеждаше добра идея, а и не беше евтината пиячка, с която Магс се наливаше. Не исках и да изглеждам подозрителен, като избягам.
- Знаеш ли, ще приема - казах. - Нека само се погрижа за Магс и ще дойда.
- Имате ли нужда от помощ?
- Не, ще се справя.
- Добре тогава. Ще ви чакам долу.
Усмихнах се и затворих вратата. Върнах се в кухнята и погледнах Магс. В момента нищо не можеше да се направи, но не бяхме далеч от реката. Ако изчаках градът да утихне, вероятно можеше да го занеса до брега под претекст, че е пиян, стига лицето му да остане скрито, и да го хвърля в Темза. Щяха да минат дни, преди да го открият, и сигурно щяха да обяснят пораженията по лицето му с престоя във водата или с перката на лодка. Взех плика с пари от масата и го прибрах в джоба си.
Ако ме смятате за крадец, нека кажа в своя защита, че не възнамерявах да го задържа, а да го предам на Куейл да го пази. Бяха пари на Лайънъл Молдинг. В това поне бях сигурен. Да ги оставя в жилището на Магс, означаваше в крайна сметка да се окажат в нечий друг джоб. Куейл щеше да се погрижи за тях. Куейл щеше да знае какво да прави. За момент почти се изкуших да му разкажа какво съм научил в кухнята на Магс, но се опасявах, че няма да ми повярва и дори че може да ме предаде на полицията.
Куейл беше хитър и предпазлив, но не беше наистина непочтен, не и когато ставаше дума за евентуално убийство. Мислех, че би ме предал със съжаление (След войната не е същият. Горкият човечец) и вероятно би застанал на моя страна, ако се стигне до процес, но не би ме защитил, ако ме сметне за виновен в убийство.
Слязох долу при жената. Казваше се Сали. Заедно стигнахме до „Десетте камбанки“ на „Комършъл Стрийт“. Кръчмата имаше лоша слава, защото се свързваше с Ани Чапмън и Мери Джейн Кели - две от жертвите на Джак Изкормвача, макар да не беше единственото подобно заведение, което можеше да се похвали, че е свързано с тези събития. Не ми се стори подходящо да обсъждам убийствата със Сали, а и тя не ги спомена. Вместо това говорихме за живота ѝ, като гледахме да избягваме темата за работата ѝ. Разказах за себе си, но не подробно, и не назовах истинското си име.
Скоро се появиха нейни познати и аз се приготвих да си тръгвам.
Сали вече беше пийнала. Опита се да ме целуне и понечи да ме заведе в стаята си. Отклоних поканата, но обещах да я потърся друга нощ. Тя прозря лъжата и обидата на лицето ѝ ми причини болка. Беше добро момиче, а аз не бях се радвал на компанията на жена от дълго време, от предишния си живот.
Оставих пари на бара и поръчах по питие за нея и приятелките ѝ. Тя ме гледа, докато излязох, гледа ме с помръкнали, наранени очи. Чудя се какво ли е станало с нея, но вече е прекалено късно. Прекалено късно е за всички нас.
X
И ТАКА - КОГА ЗАПОЧНАХ да се съмнявам, че полудявам? Дали когато първото от онези същества се появи във ваната, или когато съществото, състоящо се от експлозия от застинал мрак, се появи пред очите ми през нощта? Да, още тогава започнах да се съмнявам в здравия си разум, макар за мен те да бяха истински. В това поне бях убеден. Дали не беше, когато се видях с Фонсли и той ми каза, че е минала седмица, а не само ден, откакто е изпратил телеграмата? Може би тогава. Да, може би точно тогава започна всичко. Присъствието на ракообразните със странни членести крака в жилището на Магс беше просто поредното доказателство. Ако ме тормозеше собственото ми въображение, то тормозът беше твърде силен и връзката ми с действителността отслабваше толкова бързо, че накрая всяко съмнение щеше да отпадне и щеше да е добре да сложа край на всичко с куршум, докато все още имам проблясъци.
Истински започнах да се страхувам за здравия си разум обаче, когато се върнах в жилището на Магс, насърчен от изпитото уиски, готов да хвърля тялото в Темза, и видях, че е изчезнал. Тялото му вече не лежеше на пода в кухнята.
И това далеч не беше най-лошото. Самото жилище беше променено - подредбата на мебелите, на книгите, дори разпределението на стаите, - всичко беше различно. Сега кухнята беше отляво на входа, не отдясно. Леглото беше близо до вратата, не от другата страна на стаята.