Лавиците бяха изчезнали, а книгите бяха подредени в спретнати стройни редици като редове на сметало.
- Не - произнесох високо аз. - Не е възможно.
Но беше възможно. Беше се случило. Виждах го със собствените си очи.
Проверих в джоба на палтото. Пликът още беше там. Погледнах ръцете си и видях белезите, оставени от дръжката на метлата. Гадеше ми се. Уискито предизвикваше спазми в стомаха ми. До прозореца имаше стол и аз седнах да се опитам да се успокоя.
Няколко секунди по-късно забелязах движение в сенките на уличката под прозореца. Стоях неподвижно, скрит зад мръсните дантелени завеси на Магс, изцапани от мухите, и наблюдавах как Дънуидж, свободен от надзора на дъщерята, се измъква в нощта.
XI
ЕТО КАК, СТРУВА МИ СЕ, нещата излязоха наяве.
Илайза Дънуидж се събуди от шум в стаите, онези на долния етаж, в които се съхраняваха прекрасните книги. Голяма част от най-ценните бяха опаковани на сигурно място в кутии, подготвени за преместване. Двамата с баща ѝ щяха да приберат останалите през следващите двайсет и четири часа. Е, щяха да ги приберат, ако и когато баща ѝ се върне. Трябваше вече да е вкъщи, но той беше човек на нощта и тя нямаше намерение да се притеснява на този етап от живота си.
Шумът се чу отново - тихо триене на нещо тежко в кожа и скърцане на дърво. Може би баща ѝ се беше прибрал, без тя да разбере, но той винаги се обаждаше, че се е върнал, независимо от часа.
Не, долу беше някой друг.
Извади палка изпод леглото. Някога тя беше принадлежала на служител на реда от Ливърпул, освободен от работа по време на полицейската стачка през 1919 г., който починал по-късно. Върнал униформата, но не и палката. Илайза Дънуидж я получила от вдовицата заедно с малка библиотека окултни книги, завещани на офицера от дядо му, за чиято стойност той и семейството му и понятие си нямали. Илайза беше направила на вдовицата доста добро предложение за томовете, при положение че би могла да ги купи за съвсем малка част от платеното от нея. Илайза нямаше навика да мами хората. Познаваше книгите по-добре от повечето хора. Книгите имат история, а историята е начин да се помни.
Окултните книги помнят по-добре от повечето.
Тя внимателно слезе по стълбите. Чу пукота на горящи цепеници и видя как светлината на пламъците се отразява в стените. Тогава се изплаши да не се е запалила къщата и книгите да са в опасност. Бързо влезе в стаята е единствената мисъл да ги спаси.
- Здравейте, госпожице Дънуидж - поздравих. - Чудех се кога ще се присъедините към мен. Запалил съм приятен малък огън, че навън нощта е студена.
Откъснах още няколко страници от книгата, която държах, и ги хвърлих в огъня в камината. Томчето беше озаглавено „Книга на церемониалната магия“ от Артър Едуард Уейт161. Беше публикувано за пръв път през 1913 г., макар че според увода в ръцете си явно държах по-ново издание. Бях избрал него, защото страниците бяха големи и от качествена хартия. Горяха много добре.
Илайза Дънуидж изпищя и се приготви да ме нападне с палката, но писъкът и атаката секнаха на мига, щом извадих пистолета - „Люгер“ с десетсантиметрова цев, който бях взел от немски труп на гробището при Сома. Не ми се беше налагало да го използвам, но отидох в жилището си да го взема след разговора със стария Дънуидж. Бях го догонил по „Комършъл Стрийт“ и го бях накарал да се върне с мен в жилището на Магс. Отначало не пожела да сътрудничи колкото ми се иска, но успях да го убедя да ми помогне в разследването.
- Не знам - беше повтарял и повтарял. - Не знам. Не ме питайте.
Ала все пак знаеше нещо, макар и не достатъчно.
- „Атласът“ - промълви накрая той, след като се наложи да го пообработя. - „Атласът“. Светът вече не е същият.
Тъкмо затова се върнах в „Дънуидж енд Дотьр“. Поставих полицейската палка до стола. Беше по-сигурно и за Илайза Дънуидж, и за мен аз да я пазя. Накарах я да седне и тя ме послуша. Уви се в халата, да не би при вида на плътта ѝ у мен да се породят лъстиви помисли. Попитах я за палката по-скоро защото се опасявах, че тя или баща ѝ може да имат връзки в полицията, което нямаше да е от полза. Разказът как я е получила ме успокои поне в това отношение.
Като държах пистолета насочен към нея, но леко отпуснат, с левия крак придърпах кутия с книги. Огледах няколко, докато тя напрегнато ме наблюдаваше. Изглеждаха много по-стари от томчето на Уейт и бяха внимателно опаковани.