- Как го е открил?
- Открай време го е търсил. Преследвал е шепот и мълва. Магс беше ловец, различен от другите, и искаше да постигне онова, което никой преди него не е успял. Тогава при мен дойде Молдинг. Опитах да го разубедя да търси „Атласа“, но и той беше съблазнен от него. Ако Магс беше ловец, различен от другите, то Молдинг беше уникален колекционер. Получи се съвкупност от сили, отлично стечение на обстоятелства. Дойде моментът на книгата и тя реши да се разкрие.
- Говорите за нея, все едно е жива - казах аз.
- Още не разбирате - отговори тя. - Книгите не са фиксирани обекти. Те предават думи и идеи. Въздействието им върху всеки читател е неповторимо. Те поставят образи в умовете ни и те се вкореняват. Видяхте Магс. Видяхте какво може да се случи на човек, който подценява книга, особено книга като „Атласа“.
Погледнах огъня. В него още горяха книги. Подушвах как гори кожата, как подвързиите се овъгляват. Страниците се извиваха, когато ги обхващаше пламъкът, сякаш агонизираха.
- Говорехте за „Атласа“ - подканих я аз.
- Магс най-накрая го откри на най-невероятното място - сред книгите на вдовица от Глазгоу. Богобоязлива женица, която явно дори не подозирала за съществуването му и не могла да каже откъде го има. Скрил се сред безполезни препечатки. Не се оставял да бъде прочетен, не и преди да му дойде времето. Тогава Магс го намерил, разпознал го и се свърза с мен. Попита дали мога да намеря купувач, без да знае, че и купувачът се е разкрил. „Атласът“ обаче знаел. „Атласът“ бил готов и за двамата.
- Значи сте платили на Магс награда за намирането и сте предали книгата на Молдинг?
- Да.
- Не го измамихте?
- Не. Имам скрупули за подобни неща.
- Проявявате морал за подобни неща?
- Не е морал. Изпитвам страх.
Пропуснах тази забележка.
- Разгледахте ли го? - попитах.
- Не.
- Защо?
- Повтарям - защото се страхувах.
- Видяхте ли го?
- За малко, когато Молдинг дойде да го вземе.
- Как изглеждаше?
- Беше шейсет на четирийсет и пет сантиметра, подвързията беше тъмночервена, а гръбчето беше захванато със златни халки. На корицата бяха прогорени две думи - „Тере инкогните“. Непознати земи.
- От какво беше направена подвързията? От кожа ли?
- Не точно.
- От животно?
За втори път поклати глава.
- Не и човешка кожа?
- За пореден път не. Мисля, че подвързията не беше от този свят. Книгата пулсираше под ръката ми. Можех да почувствам топлината ѝ, усещах как нещо изпомпва кръв из нея. Не искаше да остане в моите ръце. Само в ръцете на Молдинг. Той беше предопределен да я притежава. До известна степен тя винаги е била негова.
Изглеждаше невероятно. Напълно вярвах, че е получила книгата и я е продала на Молдинг, но ми беше трудно да приема останалото - жива книга, книга с намерения, книга, която се е крила до настъпването на правилния момент, до появата на точния притежател.
- Ако това, което казвате, е вярно, защо сега? Каква промяна е подтикнала книгата да действа?
- Светът - отговори тя. - Светът се е променил без влиянието на книгата. Злото предизвиква зло, а обстоятелствата са подходящи. Вие повече от всеки друг трябва да знаете, че това е така.
И аз разбрах.
- Войната.
- Войната - повтори тя. - Война, която да доведе до края на войната. Нали така казва Уелс. Не е прав, разбира се. Това беше война, която да доведе до края на световете, да доведе до края на този свят. Тъканта на съществуването беше скъсана - светът беше готов за книгата и книгата беше готова за света.
Затворих очи. Чувах влажния, тежък звук на тела, пускани в яма, и собствените си писъци, когато ми съобщиха за смъртта на съпругата и децата ми; виждах изкривени останки, отнасяни от руините на ферма, цяло семейство избито от единствена граната; деца, родени и неродени, доведени до края сред огън и разрушения. Права е, помислих си. Ако всичко е вярно, нека книгата превземе света, защото, каквото и да се появи след нея, няма да е по-лошо от онова, което вече бях видял. Жената на собственика на странноприемницата беше права. Не вярвах, че войната е пречистила света от отровните семена. Вместо това те бяха поникнали от пролятата кръв.