- Кой е написал книгата? - попитах аз. - Кой я е направил?
Тя отклони поглед.
- He-Богът - отговори.
- Дяволът?
Тя се изсмя - дрезгав, неприятен смях.
- Няма дявол - поясни. - Всичко това - тя посочи окултните книги, опаковани и неопаковани, все едно предаваше всяка от тях на пламъците - е само отклоняване на вниманието, забавление за непосветените. Имат толкова влияние върху света, колкото актьор, подскачащ по сцената, облечен с наметало и рога и размахал вила. Нещото, което е създало книгата, е по-велико и по-ужасно от който и да било триглав християнски бог. Има милиони глави и всяка има още милиони. Всяко същество, което беснее срещу светлината, е част от него, родено е от него. То е вселена в самото себе си. То е великото Непознато селение.
- Какво говорите? Че посредством тази книга някакво създание иска да промени този свят по свой образ?
- Не - отговори тя. Неумолимостта изчезна от лицето ѝ, то засия със светлината на фанатизма и тя стана по-грозна от преди. - Не осъзнавате ли? Този свят е престанал да съществува в момента, когато е била отворена. Той вече умираше, а „Атласът“ само се е отървал от остатъците и поставил своите земи на мястото на нашата. Това вече е Непознатото селение. Сякаш образът на криво огледало вече не е отражение, а реалността.
- Тогава защо не виждаме промените?
- Вие видяхте промените. Защо - не знам, но скоро и останалите ще ги видят. Някъде дълбоко в душите си, дълбоко сред нечистотията на съзнанието си те вероятно вече ги усещат, но отказват да признаят какво се е случило. Да го признаят, ще означава да се предадат на истината, а тази истина живи ще ги погълне.
- Не! - извиках аз. - Нещо все още може да се направи. Ще открия книгата. Ще я унищожа.
- Не може да се унищожи нещо, което вече се е случило.
- Мога да опитам.
- Прекалено късно е. Прекалено късно е за всички нас. Вредата е нанесена. Това вече не е нашият свят.
Станах. Стана и тя.
- Имам още един въпрос - казах. - Само един. После си тръгвам.
- Знам какъв е.
- Знаете ли?
- Той е първият и последният въпрос. Единственият въпрос, който има значение. „Защо?“ Защо го направих? Защо се предадох на книгата? Защо, защо, защо?
Беше права, разбира се. Можех единствено да кимна в знак на съгласие.
- Защото бях любопитна - продължи тя. - Защото исках да видя какво ще стане. Но както Магс, както Молдинг, мисля, че само се подчинявах на волята на „Атласа“, независимо дали го осъзнавах.
Ако „защо“ беше първият и последният въпрос, то „защото бях любопитна какво ще стане“ беше първият и последен отговор. Подобен отговор е бил даден на самия Бог в райската градина и винаги е бил предопределен да бъде причината за края на властта на човеците над нещата.
- Казвам ви - настоях аз, - ще намеря начин да спра това.
- А аз ви казвам - отговори тя, - че трябва да сложите край на живота си, преди да дойде най-лошото.
Тя отстъпи назад към камината. Раменете ѝ се изравниха с полицата. Халатът се възпламени. Платът разцъфна в червени и оранжеви езици и те обгърнаха краката ѝ. Тя ми обърна гръб. Голото ѝ тяло се покри с мехури и платът залепна за кожата. Преди да успея да помръдна, тя се хвърли с лице напред в пламъците. Докато я измъкна от огъня, главата ѝ се превърна в овъглена маса и тя вече умираше. Тялото потръпна в последна агония и книгите наоколо пламнаха в знак на състрадание.
Оставих всичко на огъня.
XIII
ДОКАТО СЕ ОТДАЛЕЧАВАХ от дома на Дънуидж, чувах писъци, викове и звуци от счупени прозорци. Преди да измина километър, звънците на пожарните коли проехтяха в далечината.
Не виждах причина да се връщам в жилището си. Имах пистолет, а в къщата на Молдинг бях оставил резервни дрехи. Работата ми в града беше приключила. Оставаше да направя само още нещо и да се върна в Норфолк, затова тръгнах пеша към „Чансъри Лейн“ и кантората на адвокат Куейл.
На около километър от там усетих, че ме следят. Обърнах се и на стотина метра видях момиченце със синьо-бяла рокля от другата страна на пътя. Беше с гръб към мен и не можех да видя лицето ѝ. След малко на същото разстояние, но от моята страна на пътя, от сенките между уличните лампи се появи момченце, което вървеше заднешком. Носеше къси панталонки и бяла риза. Движенията му бяха трескави и неестествени и ми напомняха кино-образи, които едновременно се прожектират и превъртат.
По някакъв начин момчето, също като момичето, разбра, че съм го забелязал, и замръзна с единия крак във въздуха. Едва тогава видях, че е босо, а краката му са странно деформирани. Напомняха ми крайници, които бях виждал в окопите, подути от гангрена и с изкривени счупени кости. И момичето беше босо, но краката му бяха с плоски стъпала и то приличаше на голям блед пингвин.