- Добре дошъл, господин Сотър - рече Куейл, - позволете да ви представя Себастиан Форбс. Вуйчо му, Лайънъл Молдинг, е мой клиент.
Форбс стана и се здрависа с мен. Ръкостискането му беше по-здраво, отколкото очаквах, макар да усетих, че влага малко повече усилие от обикновено.
- За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Сотър - каза той. Говореше по начин, характерен за хората от неговата порода, сякаш трябва да изрече твърде много думи и това му е неприятно, така че е решил да се освободи от излишните и да премине възможно най-бързо към останалото.
- И за мен господине - отвърнах.
- Господин Куейл ме уведоми, че достойно сте служили при неотдавнашния конфликт - каза той.
- Да, господине. Само това мога да кажа.
- Къде служихте?
- В четиресет и седма, господине.
- Лондонската дивизия! Силни мъже. Обер Ридж, Фестюбер, Лос, Сома11...
- Вие служихте ли, господине?
- Не. За съжаление не съм служил. Познанията ми се основават предимно на прочетеното. Опасявам се, че бях твърде млад, за да се запиша в армията.
Погледнах го и помислих, че съм се бил рамо до рамо с мъже, които, ако бяха оцелели, все още щяха да са по-млади от него, но нищо не казах. Ако беше открил начин да избегне касапницата, то аз нямаше да го съдя. Аз я бях преживял и ако имах представа срещу какво ще се изправя, щях да избягам, без да поглеждам назад. Щях да дезертирам и да оставя копелетата да се пържат.
- Вие, момчета, бяхте на Хай Уд, нали - продължи Форбс.
- Да - рекох.
- Много кръв се проля.
- Да - отново казах аз.
- Свалиха Бартър от поста след онова, което се случи, нали?
- Да, господине. За неоправдана загуба на жива сила.
- Голям глупак беше.
- Не и колкото Пълтни22.
- Недейте така. Сър Уилям е добър войник.
- Сър Уилям е невежа и изпрати по-добри от него мъже на смърт.
- Чуйте. Джеси Арнот... покойната ми майка беше приятелка на...
Смътно си спомних, че Пълтни се беше оженил за жена от семейство Арнот. Навярно бях чел за това в клюкарските рубрики точно преди да загубя желанието си за закуска.
Разговорът можеше да задълбае в още по-неприятна посока, но Куейл сухо се покашля и каза:
- Моля, седнете, господин Сотър. И вие, господин Форбс.
- Настоявам за извинение - заяви Форбс.
- На какво основание? - попита Куейл.
- Този човек обиди герой на кралството и приятел на майка ми.
- Господин Сотър просто изказа мнение, а джентълмените трябва да проявяват разбиране по подобни въпроси. Уверен съм, че господин Сотър не е искал да обиди майка ви. Нали така, господин Сотър?
Тонът на Куейл предполагаше, че е препоръчително да проявя разум и да покажа желание за помирение. Естествено, можех да откажа, но имах нужда от работата, каквато и да беше. Не бях придирчив. Нямаше достатъчно за всички и като че ли на всеки ъгъл стоеше ветеран с крачоли, навити над коленете, за да се виждат по-добре осакатените крака, или с ръка, протегната с паничка, докато ръкавът на другата се ветрее празен. Омразата към бившите войници от страна на онези, които не бяха воювали, беше нещо, което не разбирах. Искаха да изчезнем. Вече нямаше паради, нямаше целувки по бузите. Войниците бяха само просяци, а тях никой не ги харесва. Може би нашето присъствие ги караше да се чувстват виновни. Може би предпочитаха всички да бяхме загинали в калта и да бяхме погребани далеч от Англия на места, чиито имена дори не бяхме се научили да произнасяме, преди да изчезнем от света.
- Моля за извинение за обидата, която може да съм нанесъл - казах. - Не съм искал.
Форбс кимна в знак, че приема.
- Тези теми предизвикват силни чувства. Знам това.
Той седна. Аз го последвах. След като овладя сблъсъка, Куейл насочи вниманието си към належащия проблем.
- Господин Форбс е загрижен за вуйчо си - каза той. - Изглежда, че от няколко дена никой не го е виждал и не е оставил следа къде може да бъде.
- Може да е отишъл на почивка - предположих.