- Махайте се - извиках аз. И после по-високо: - Махайте се! Вървете си вкъщи. По това време децата не бива да са навън.
Още не бях изрекъл тези думи, когато осъзнах, че домът им, който и да е, се намира далеч, далеч от тук или пък ако Илайза Дънуидж беше казала истината, сега тук бе техният дом и винаги е било техният дом, а аз бях странникът, аз бях натрапникът.
Не исках да им обръщам гръб, затова и аз тръгнах заднешком. Навярно представлявахме необичайна гледка, но нямаше кой да ни види. Вървях, следван от момчето и момичето. Чувах как костите им пукат, докато напредват, сякаш за кратко време по крайниците им се беше оформил лед. Краката на момчето се кривяха и то правеше големи крачки със странната си походка. Момичето се клатушкаше на крака, извити встрани от тялото, и вече не приличаше на пингвин, а на жаба, която някак е успяла да извърши подвига да върви изправена; това впечатление се засилваше от широкото тяло, беше доста подуто дете.
В крайна сметка побягнах. Признавам си - побягнах. Обърнах им гръб и се втурнах напред. Чувах как ме следват; стъпалата им шляпаха все по-бързо по земята и аз започнах да се моля да се появи някой спътник в нощта и да ги накара да ме оставят на мира или поне да потвърди, че не съм напълно луд. Но нямаше никого: нямаше хора, нямаше коли, нямаше дори и кон с каруца. Градът спеше дълбоко, а може би нямаше вече град, и Лондон, който някога бях познавал, беше изчезнал завинаги и сега беше заменен от своя сянка, обитавана само от деформирани деца и мъже без очи.
Все още тичах, когато чух тишината. Нямаше ги. Спрях и с ръце на коленете задишах дълбоко и болезнено. Дробовете ми вече не бяха като навремето. Бях заминал за Франция млад човек, а сега бях старец във всичко освен по възраст. Пред мен се простираше „Уест Енд“. Там поне щеше да има хора дори в този час, а утрото още беше далеч. За последен път погледнах назад, за да се уверя, че съм сам, и се обърнах да продължа.
Там бяха, разбира се. Трябваше да знам. Бях изчел достатъчно истории за духове и бях прекарал доста часове с евтини криминални романи. Децата, ако въобще бяха деца, ме бяха заобиколили подобно на войска по време на война с намерението да нападнат врага от неочаквана посока. Бяха само на три метра пред мен, все още с гръб, но започнаха бавно да се обръщат. Въртяха се като тежест, окачена на въже, докато накрая видях лицата им.
Чудовищни деца. Противни същества. По горната част на лицата им без ред бяха разпръснати черни очички, десетина или повече, като стафиди в тесто. И двамата нямаха носове, а по две цепки, разделени от тънка преграда. Устата им представляваха гримаси без устни, разтегнати над нащърбени зъби като на гризачи, с остри издатини от двете страни, подобни на отровните челюсти на паяк.
Не спрях. Не мислех. Беше ме обладал първичен страх. Насочих пистолета към лицето на момичето и дръпнах спусъка. Куршумът го улучи в челото и излезе със струя течност, която не беше червена, а жълта като вътрешности на насекомо. То падна назад, без да издаде звук, а някъде от пастта на момчето се чу писък. Скочи към мен и аз стрелях и в него, но реакцията му ме изненада и първият куршум го застигна в рамото. То се изви и падна на земята, така че се наложи да го довърша, докато се гънеше под мен и челюстите му щракаха така, сякаш дори докато умираше, искаше да ме погълне.
След като приключих е тях, завлякох останките им в малка уличка и ги скрих зад препълнените кофи за боклук, от които се носеше смрад на гниещо месо. Нямаше време за полиция. Нямаше време за обяснения. Трябваше да открия книгата. Да я открия и да я унищожа.
XIV
ФОНСЛИ ПРИСТИГНА пръв както винаги. Беше скоро след осем. Бях чакал с часове, свит в ъгъла на мрачния двор. Затворените врати, заобиколени от тъмните прозорци с капаци, напомняха лица на спящи великани. Бях пробвал да вляза в кантората на Куейл, но ключалката не се беше поддала на обработката ми. Разбрах, че Куейл е свидлив за всичко, с изключение на собствената си сигурност.
Приближих Фонсли в гръб, докато си търсеше ключовете, но сянката върху вратата ме издаде. Той се обърна и пребледнялото му лице внезапно посивя още повече.
- Вие - възкликна той. - Какво търсите тук?
Гласът му трепереше и ключовете дрънчаха в ръката му, докато се опитваше да намери ключалката, без да сваля очи от мен.
- Дойдох да говоря с Куейл. Искам нещо от него.