- Нямате работа тук.
- Напротив. Имам важна работа. По-важна, отколкото си представяте. Знам какво се е случило с Молдинг или поне мисля, че знам. Близо съм. Мога да го спра. Светът се променя, но аз мога да го оправя.
- Нямам представа за какво говорите - каза Фонсли.
- Минаха седмици, човече, седмици! Дадохме ви пари, а вие изчезнахте. И нито дума. Нито дума. Предупредих ви, когато идвахте последния път. Казах ви какво се очаква от вас.
Самоувереният му тон не ме убеди. Тук имаше нещо друго, нещо, което не разбирах, но думите му отклониха вниманието ми. Не исках да са истина.
- Какво искате да кажете? Седмици? Бях при вас едва преди няколко дни.
- Глупости. Дванайсети ноември е. Бълнувате. Само се погледнете. Вижте на какво приличате.
Опитах се да не показвам страха си.
- Не съм аз - казах. - Става нещо със света. Погледнете в какво се е превърнал и какво е направил с мен.
Фонсли се поовладя, сякаш, като се престори на смел, успя да убеди и самия себе си. Ръката му спря да трепери, а страхът отстъпи пред лукавството.
- Може би трябва да влезете - каза той. - Да се стоплите. Знаете къде е чайникът. Направете си чай и починете. Аз ще отида да потърся господин Куейл. Днес е в Гражданския съд, но ще дойде, щом му кажа за вашите, хм, вълнения. - Той преглътна с усилие. - Много ви харесва въпреки всичко, което излезе наяве.
Гражданският съд е обичайно използваното название на Кралския съд в централен Лондон в Саутуърк. Беше доста далеч от кантората на Куейл и щеше да му коства усилия да пътува дотам и да се върне с работодателя си. Фонсли, когото познавах, не би се постарал толкова заради мен. Едва ли би си направил труда да пресече улицата, за да ми помогне, ако се спъна.
Показах му пистолета и на панталона му се появи тъмно петно.
- Не - промълви той. - Моля ви, недейте.
- Кажете ми. И ми кажете истината.
Смушках го силно с пистолета в ребрата, в случай че още се съмнява в сериозността на положението.
- Полицията - рече той. - Търсят ви. Казват, че сте убил човек в Уайтчапъл. Открили са тялото в мазето на сграда, а една жена, проститутка, е казала, че ви помни. Искат да говорят с вас и по други въпроси - пожар и...
Думите заседнаха в гърлото му и той млъкна.
- Говорете! - притиснах го аз.
Фонсли захленчи.
- Деца - каза той. - Убити деца.
- Те не бяха деца - казах аз. - Приличам ли на човек, който би убил дете?
Фонсли поклати глава, но избягна погледа ми.
- Не, сър, не приличате.
- Влизайте - настоях.
Той успя накрая да завърти ключа в ключалката. Последвах го в кантората.
- Не ме убивайте - замоли той. - На никого няма да кажа.
- Просто правете каквото ви наредя и ще гледам нищо да не ви се случи.
- Каквото кажете. Каквото искате - пари, храна. Само кажете.
Избутах го нагоре по стълбите. Спомних си кога бях тук за последно, тогава светът се беше напукал, но още не се беше разпаднал напълно.
- Не ми трябват нито пари, нито храна - обясних аз. - Само искам да разгледам документите за къщата на Молдинг.
XV
ТРЪГНАХ СИ С ОНОВА, което търсех. Делата на семейство Молдинг бяха в ръцете на Куейл и предшествениците му от поколения и дядото на Куейл беше присъствал на покупката на „Бромдън Хол“ в началото на миналия век. Имах късмет, че старателно водените документи на фирмата съдържат подробен план на къщата, но пък и аз имах право на малко късмет.
Купих брой на „Таймс“ на „Хай Холбърн“. На първата страница пишеше 12 ноември. Фонсли не ме беше излъгал. Не бях се и съмнявал.
Градът сякаш ме притискаше и като че само волята Божия възпираше сградите да не рухнат и да погребат хората в развалини. За някои можеше да се окаже благословия, защото мъжете и жените по улиците ме поразиха с особената си нервност и грубост, угнетени от сниженото небе и безпричинната жега, надигнала се в ранните часове.
Малко след „Чансъри Лейн“ шофьорът на омнибус не беше преценил завоя и беше ударил каруцата на разносвач. Конят беше сериозно ранен и бедното животно лежеше на земята и отчаяно цвилеше - единият му заден крак беше толкова лошо усукан, че костта на бедрото стърчеше през кожата. Омнибусът беше тип „В“, подобен на стотиците, реквизирани за бойното поле като транспорт за войската, подвижни платформи за оръдия и дори гълъбарници за птиците, използвани за пренасяне на съобщения на фронта. Транспортната компания беше започнала да изважда от употреба старите тип „В“ и да въвежда „К“ и „S“ и цяло чудо беше, че това старо возило още работи, толкова разнебитено изглеждаше. От година не бях виждал такова. Вече беше анахронизъм.