Възрастен човек пушеше цигара наблизо. До него имаше голям куфар.
- Пътувам по този маршрут през по-голямата част от живота си и не съм виждал нищо подобно - каза той. - Може да помислиш, че човекът не е сядал зад волана досега, но той работи по автобусите, откакто Тилинг пусна първия от Пекъм, а това не беше вчера или онзи ден.
- През 1904 година - казах.
- Така е.
- Там съм отраснал. Помня го.
Шофьорът наистина изглеждаше опитен, но определено беше силно разстроен от случилото се. Той говореше тихо с каруцаря, докато полицай си водеше бележки. Нахлупих шапка и погледнах към паважа.
Възрастният мъж изпусна голямо кълбо дим и презрително наклони глава.
- Чух как се кълне, че пътят се е стеснил. Май е пиян.
Още полицаи тичаха насам. С тях беше и млад мъж със сако от туид на петна. В едната си ръка носеше черна чанта, а в другата - примитивен пистолет.
- Това трябва да е полицейският ветеринар - заяви възрастният човек. - Крайно време беше. Ако имах пистолет, лично щях да избавя животното от мъките му.
Инстинктивно посегнах към пистолета в джоба си. Възрастният човек ме изгледа особено.
- Добре ли сте?
- Добре съм - отговорих. - Заради... Заради коня е. Това е всичко. Не обичам да гледам агонизиращи животни.
- Скоро ще свърши - успокои ме възрастният човек и сякаш в отговор на думите му дойде изстрелът на пистолет, неестествен в притихналия лондонски ден. Затворих очи. Струваше ми се, че мога да подуша миризмата на кръвта на коня.
- Трябва да седнете, за да не паднете - каза мъжът.
- Не - рекох аз. - Ще тръгвам.
- Както искате.
Скрих се в тълпата, но се чувствах зле и замаян и се страхувах да вървя по улиците. Взех метрото до „Ливърпул Стрийт“ и там се качих на влака. Късно следобед стигнах в Норфолк. „Бромдън Хол“ беше притихнала и заключена. Опитах да отворя вратата, но не успях. Счупих прозорец на кабинета и влязох оттам. Не се качих горе, защото се чувствах по-сигурно на долния етаж. Намерих малко сух хляб в кухнята и го изядох с черен чай.
Исках да започна работа веднага, но разрушителното действие на изминалите часове ми се отразяваше. Легнах на кушетката в кабинета и се завих със сакото. Не знам колко дълго съм спал. Естеството на светлината се беше променило, когато се събудих. Нощта беше с цвят на меласа и тъмнината имаше плътност. Почувствах я, като вдигнах ръка да се предпазя от нея, като че ли природата на земното привличане се беше променила и атмосферата искаше да ме притиска надолу.
Някъде отблизо дочух неприятно драскане, като от нокти по черна дъска. Точно това ме беше събудило. Огледах се за причината и видях нещо да се движи пред прозореца. Драскането отново долетя. Бавно, с движения, все още затруднени от самия въздух, приближих прозореца. В ръка стисках пистолета с трите останали патрона.
На две от стъклата се виждаха успоредни драскотини и петна от черна течност като от мастило на сепия. Погледнах към земите на имението. На небето нямаше луна и не блестяха звезди. Мракът беше толкова гъст, че все едно бях на дъното на океана, и нямаше да се изненадам, ако през счупения прозорец се влее течна тъмнина и изпълни стаята, за да ме удави бавно.
Счупеният прозорец. Щом бях успял да вляза в къщата, като пъхнах ръка в отвора и дръпнах резето, тогава каквото и да беше навън, можеше да направи същото. Защо тогава стърже и драска?
Отговорът дойде първо като звук, после като форма. Различих едно-единствено дълбоко вдъхване навън, последвано непосредствено от по-кратки, по-бързи вдишвания и усетих миризма в тъмнината. Нещо сиво и сбръчкано се притискаше в прозореца с ужасяващ копнеж. Тънките крайници бяха разперени, отпусната кожа висеше от тях, напукана и сълзяща; пръстите приличаха на остри захванати куки за плетене. На ръст беше почти колкото човек, но нямаше окосмяване и очи, а плоският нос се сбърчи, когато ме надуши. А устата. Досега не я бях различил. Тя бавно се отвори, беззъба и червена, и от дълбините на челюстта напред се изстреля придатък - не толкова език, колкото месеста тръба, чийто засмукващ отвор беше об- рамчен с дребни пипалца. Съществото удари стъклото силно и по него остана още от черното вещество.
Душенето отново прозвуча. Съществото промени положението си и се сниши до разбития прозорец. Лявата му ръка на сляпо опипваше стъклото, докато откри дупката, пъхна се вътре и изцяло я запълни.
Приготвих се да го застрелям и спрях. Какво ли още можеше да е отвън? Замислих се. Какви ужасии можех да привлека с шума? А и куршумите. Бяха останали толкова малко, а нямаше откъде да намеря повече.