Огледах се за друго оръжие и на бюрото на Молдинг открих нож за отваряне на писма. Острието беше тъпо, но върхът - остър. Забих го силно в ръката на съществото и макар от раната да не потече кръв и да не се показаха вътрешности, видях как устата му се разтвори в беззвучна агония. Замахвах отново и отново. То се бореше да издърпа ръката си и плътта му се разкъса още повече от острите стъклени зъби, които стърчаха от рамката, докато накрая се освободи. Отстъпи в мрака и изчезна.
Прозорците имаха дървени капаци. От прахта и мъртвите насекоми по тях беше очевидно, че известно време не са използвани. Затворих ги и ги залостих. Залостих и останалите прозорци. Повече не заспах в очакване на утрото. Когато започна да просветлява, за малко да се разридая, защото бях започнал да се опасявам, че няма да видя зората отново; тъй черна беше нощта. Отворих капаците. По тревата се стелеше мъгла и слънцето къпеше тъмните облаци в червено.
Стори ми се, че никога не съм виждал нищо по-красиво.
XVI
ЗАПОЧНАХ РАБОТА още щом утрото трайно се установи над света. Проверих размерите на стаите в плановете на къщата, преди да ги обходя и да сравня собствената си преценка с оригиналните размери. За свой късмет започнах с кабинета - късмет или последно издихание на логиката и рационалността в свят, който, изглежда, се разпадаше по шевовете. Много лесно - на дължина кабинетът не беше колкото се очакваше и беше ясно, че лавиците в западната част на стаята са поставени на около два метра от стената. Въпреки това ми отне повече от час да открия начин да стигна до онова, което се криеше зад тях. Накрая се заех да изпразня лавиците до почти метър и седемдесет и механизмът се появи - обикновен лост, скрит зад луксозно подвързания първи том на „Залез и упадък на Римската империя“, ин кварто от 1776 г., както забелязах, защото, признавам си, започвах да се заразявам от тази работа с книгите.
Задвижих лоста и част от лавиците помръднаха със силен звук. За миг спрях, преди да разширя отвора, тъй като не бях сигурен какво ще се разкрие пред мен - смрад на поквара, друго от онези противни, ровещи същества, чието тяло изгаря в ужасяваща топлина, или самият водовъртеж, пътят, свързващ вселените? Вместо това, когато любопитството неизбежно надделя, видях само по-малка версия на стаята, в която се намирах, обзаведена с малка квадратна маса и единствен стол с права облегалка. На масата имаше незапалена свещ. Потърсих кибрита и поднесох клечка към фитила, тъй като вратата не се отваряше напълно или по план, или заради повреда на механизма, и едва бях успял да се промъкна. На трептящата светлина на свещта пред очите ми се разкри библиотеката от окултни книги на Лайънъл Молдинг - том до том, повечето стари, и дори само видът им говореше за нещо позорно, забранено и нечисто.
Вниманието ми не се задържа дълго върху тях, защото на масата лежеше книгата, която ме интересуваше най-много. Изглеждаше точно както я беше описала Илайза Дънуидж - голяма книга с катинарче, вече отключено, подвързана с материя, която несъмнено беше кожа. По нея се забелязваха гънки и белези и, Бог да ни е на помощ, нещо, което можеше да бъде дори плетеница от вени. Още по-лошо - повърхността на книгата сякаш пулсираше от живот, но това може и да беше следствие от едновременното въздействие от треперещата светлина на свещта, вида на подвързията и историята, разказана ми от онази жена Дънуидж. Въпреки това не изпитвах желание да я докосна. С червените корици и пожълтели краища на страниците болезнено напомняше уста. Спомних си Магс, ловеца на книги, и каналите, прогорени в главата му от онова, което книгата беше посяла в мозъка му.
Ала книгата ме призова. Бях стигнал толкова далеч. Исках да знам. Някъде сред страниците се криеше истината - истината, която беше сполетяла Лайънъл Молдинг, но по-важно - отговор на въпроса какво става или вече се е случило със собствения ми свят.
Отворих книгата. Погледнах.
Беше празна. Как да не бъде? В крайна сметка беше прехвърлила съдържанието си в този свят; беше изтрила всичко, съществувало някога, и беше написала собственото си съдържание върху света подобно палимпсест, който бавно и сигурно превзема оригинала.
Отнякъде едновременно близо и въпреки това неизмеримо далеч, заклевам се, чух смях, но това беше смехът на обречените.
XVII
ИЗГОРИХ КНИГАТА. Запалих огън в камината в библиотеката на Молдинг и я положих да легне върху цепениците и въглените, след като се уверих, че пламъкът е достатъчно силен. Книгата цвъртеше, съскаше, пукаше, сякаш се печеше месо, а не гореше хартия. В един момент издаде висок свирещ звук, почти като вик, но той секна, когато подвързията почерня. Смърдеше, докато загиваше. Миришеше на гнила плът, която най-накрая е хвърлена в крематориума.