- А вие бихте ли искали да е така? - попитах. - Семената на войната бяха засети в стария свят. Може би единственото хубаво нещо от цялата история е, че тези семена бяха издухани от лицето на земята и никога повече няма да поникнат.
- Вярвате ли наистина в това? - попита тя.
- Не.
- И аз не вярвам. Но трябва да се надяваме, нали?
- Да - отвърнах аз. - Предполагам, че трябва.
Госпожа Гисинг дойде в странноприемницата скоро след това. Беше дребна, намусена жена на неопределена възраст - вероятно между четиресет и петдесет, облечена в черно. Съпругата на съдържателя ми беше казала, че е загубила двамата си синове във войната - единия при Вердюн, другия при Ипер, и сега е съвсем сама, тъй като е овдовяла още докато децата са били малки. До „Бромдън Хол“ имаше около два километра. Госпожа Гисинг ме уведоми, че обикновено ходи пеша до там и аз тръгнах с нея.
На път за „Бромдън Хол“ минахме през селото. Размениха се обичайните поздрави, но никой не полюбопитства за името ми или за целта на посещението ми. Можех само да предположа, че онези, които не знаеха, не проявяваха интерес, а онези, които се интересуваха, вече бяха осведомени от мъжете, с които бях прекарал предната вечер в бара. В центъра на селото имаше малка полянка и на нея беше издигнат военен паметник с поднесени свежи цветя в основата. Госпожа Гисинг не вдигна очи от пътя, сякаш не можеше да понесе да погледне паметника. Вероятно трябваше да си мълча, но както отбеляза Куейл, бях подвластен на лошия навик да казвам каквото мисля, а и съпругата на съдържателя ме беше навела на мисълта.
- Съжалявам за загубата ви - обърнах се към госпожа Гисинг.
Лицето ѝ за миг се изпъна, като че реагираше на физическа болка, после отново придоби предишния си вид.
- Дванайсет момчета тръгнаха от това село и не се върнаха - отговори тя, - а тези, които се върнаха, са оставили нещо от себе си в далечната кал. Все още не разбирам какъв е смисълът на всичко това.
- Аз бях там, но и аз не разбирам - казах.
Тя омекна малко, като чу думите ми, малко, но омекна.
- При Вердюн ли бяхте или при Ипер? - попита тя. В гласа ѝ се таеше надежда, сякаш щях да ѝ кажа, че съм познавал синовете ѝ, че те често са говорели за нея и смъртта им е била бърза, но не можех да кажа нищо от това.
- Не. За мен войната свърши при Хай Уд.
- Не знам къде е това.
- Сома. Французите го наричат Боа де Фурко. Има нещо общо с вили. Недалеч имаше място, наречено гората Делвил, но хората, с които служех, винаги я наричаха „гората на дявола“. След войната не я разчистиха. Казват, че там още са погребани хиляди тела.
- Оставихте ли приятели там?
- Всичко оставих там. Макар да смятам, че няма значение. Никой не го е грижа за мъртвите.
- Не съм сигурна - рече тя. - Аз говоря с моите момчета и усещам, че ме чуват. Мъртвите слушат. Винаги слушат. Какво друго им остава да правят?
Повече нищо не каза.
„Бромдън Хол“ беше огромна, безформена купчина, разположена на около пет акра. Всеки сантиметър от къщата говореше за бавна разруха. Беше занемарена и аз почувствах теченията още щом се появи пред погледа ми. Не можех да си представя как толкова дребна жена е в състояние да поддържа имот с такива размери дори с помощта на обитателя му, но госпожа Гисинг ме уведоми, че повечето стаи се използват единствено като килери. Основните ѝ задължения бяха да готви три пъти на ден, да пере и да поддържа няколко стаи чисти и удобни. Господин Молдинг, изглежда, нямаше други изисквания към нея. Тя демонстрира значителна привързаност към него и изглеждаше искрено загрижена за благополучието му. Когато я попитах дали в даден момент не се е замислила да се обади на полицията, тя отвърна, че господин Куейл от Лондон изрично е наредил да не го прави. Явно първо беше споделила притесненията си за своя работодател именно с Куейл. Племенникът на Молдинг господин Форбс научил за отсъствието му едва по-късно, когато се отбил в къщата, както имал обичая да постъпва при нужда от пари, и госпожа Гисинг била принудена да го уведоми за положението.
Научих, че Молдинг предприел няколко пътувания до Лондон през месеците преди изчезването му, пътувания, за които Куейл останал в пълно неведение, тъй като не ми ги беше споменал. Госпожа Гисинг била изненадана от промяната на ежедневните навици на господаря си, но нищо не казала. В такива случаи рано сутрин идвало такси и го откарвало до гарата, а после го връщало обратно след пристигането на последния влак от Лондон. Предприел три пътувания, като всеки път известявал госпожа Гисинг за тях в деня, преди да замине.