- Възможно ли е да е заминал за Лондон, без да ви каже, и просто да не се е върнал? - попитах.
- Не - отговори тя и тонът ѝ не търпеше възражения. - Винаги караше Тед да го закара до гарата и после да го върне и няма случай да не ни е казал кога какво ще прави. Господин Молдинг е деликатен. Като малък е боледувал от полиомиелит и от това десният му крак е крив. Когато върви дълго, изпитва болки. Това е една от причините да пътува толкова рядко. Много му е неудобно.
- А имате ли представа къде в Лондон е ходил или с кого се е срещал?
- Той не споделяше делата си с мен - каза тя.
- Имаше ли врагове? - попитах аз.
- Не, за бога - каза тя. - И приятели нямаше. Не защото нещо не му беше наред - побърза да поясни тя. - Просто разполагаше с всичко нужно тук.
Тя посочи къщата, която се издигаше застрашително над главите ни.
- Това беше... - тя се поправи, - това е домът му. Не обичаше да излиза по света, затова намери начин да докара света при себе си.
Странно. Не разбрах какво иска да каже, докато не влязох в къщата. Тогава всичко ми се изясни.
Навсякъде имаше книги - на пода, по стълбите, по мебелите, изработени както за тази цел, така и по съвършено различни причини. Имаше лавици в големия салон, в стаите на долния етаж и в стаите на горния. Имаше лавици дори в банята и кухнята. Томовете бяха толкова многобройни, че ако беше възможно да се извади скелетът на къщата, да се махнат стените и подовете, тухлите и спойката, а да се остави съдържанието непокътнато, формата на сградата все още щеше да се разкрива пред погледа на наблюдателя, но изградена изцяло от книги. Никога не бях виждал нещо подобно. Дори читалните на Британската библиотека бледнеят пред това. Докато стоеше сред всички тези книги, човек беше способен да повярва, че няма друго място на света, тъй препълнено с проявления на писаното слово, като дома на Лайънъл Молдинг.
Докато вървях през къщата, а госпожа Гисинг ме следваше по петите, разглеждах заглавията. Открих книги по всеки въпрос, написани на всички основни езици. Някои бяха толкова големи, че за тях бяха изработени специални маси, а да бъдат преместени без проблем, бяха нужни двама души. Други бяха толкова малки, че бяха поставени в специални витрини, а наблизо имаше лупа, с която да се разчита дребният шрифт.
- Изключително - възкликнах аз.
- Всеки ден пристигат нови и нови - каза госпожа Гисинг. - Оставих последните в библиотеката, докато господин Молдинг се върне.
За пръв път показа признак на безпокойство. Гласът ѝ потрепери и очите ѝ се навлажниха.
- Нали ще го намерите, господине? Нали ще го доведете на сигурно място при книгите му?
Отговорих, че ще се постарая. Попитах дали земите наоколо са били претърсени и тя отговори положително. Пазачът господин Тед Уилкокс ги познавал като петте си пръста. Той и двамата му синове били единствените други в селото, които били осведомени за изчезването на Лайънъл Молдинг. Уилкокс накарал синовете си да му помогнат и те претърсили имението сантиметър по сантиметър. Не открили следа от господаря на дома.
Този ден Уилкокс не беше там. Беше отишъл при сестра си, която се разболяла, но щеше да се върне в Мейдънсмиър на следващата сутрин. Помолих госпожа Гисинг да го изпрати при мен веднага щом се появи. Признавам си - бях поразен от лоялността на Гисинг и Уилкокс към Молдинг и желанието им да защитят личния му живот, дори да се страхуват за безопасността му. Госпожа Гисинг, изглежда, почувства това, защото, когато ме въведе в стаята ми, още веднъж заговори:
- Господин Молдинг е добър и мил човек. Винаги е бил щедър към мен. Момчетата ми, прекрасните ми момчета, са погребани в тукашното гробище и аз говоря с тях всеки ден. За тях винаги има свежи цветя независимо от сезона и бурените неизменно са оплевени. Господин Молдинг се погрижи за това, господине. Той се свърза с генералите в Лондон и те докараха момчетата ми у дома. Едно след друго. Никога нищо не ми е липсвало; на господин Уилкокс също. Всичко, което господин Молдинг иска в замяна, е да се приготвя храната му, дрехите да бъдат изпрани и леглото - оправено. Освен това иска само да бъде оставен на мира с книгите си. Той никому не вреди и никой не бива да му навреди.
Исках да ѝ кажа, че не така е устроен светът, но си спомних, че е погребала двама синове и много по-добре от всички знае как е устроен светът. Стигнахме в стаята и това ме предпази от изричането на още някой брътвеж. Тя ме остави да разопаковам малката чанта, която бях донесъл, и да се огледам наоколо насаме. В съседство със стаята имаше баня с изискана вана на извити крачета. Не си спомням откога не се бях къпал във вана, която не е от ламарина, и с тасове, с които да я пълня. Ето защо си обещах удоволствието от продължително накисване по- късно.