Той седи пред една маса и отваря двойно ковчеже, пълно с броеници и други дреболии за набожници; в това ковчеже, заключено с тайна ключалка, се намират много подпечатани пликове, на които за надпис служи някое число и буква от азбуката. Пророка взема един вързоп, слага го в джоба си, после затваря ковчежето и го връща на мястото му.
Това се случва около четири след обед, в гостилницата „Белият сокол“, единствена в селото Мокерн, близо до Лайпциг, на север, когато се пътува за Франция.
Малко по-късно, пресипнал и идещ изпод земята рев, разтърсва горницата.
— Млъкни! Юда! — рече заканително Пророка, обърнат към обора. След малко се чу второ глухо изреваване, ужасно като гръмотевица. — Млък, Каин! — извика Морок станал.
Но изведнъж се чу трети див и неизразим рев.
— Ще млъкнеш ли, Смърт! — извика Пророка и се спусна към клетката, където имаше едно животно, наречено с тъжното име Смърт.
Но този път не помогна нито властта на Пророка, нито повторените и потретени заплашвания. Напротив, към ревовете на дивите зверове се присъедини и лаят на няколко кучета. Тогава Морок сграбчи едно копие и се приближи до стълбата, но когато се готвеше да слезе по нея видя, че се изкачва един човек.
Този човек бе черен и със загоряло лице. Шапката му е пепелява, кръгла, с широка периферия. Дрехата му е къса, а зелените му панталони от сукно — широки. По напрашените му ботуши се вижда, че идва от дълъг път; на гърба му виси чанта.
— По дяволите тия животни! — извика той, едва стъпил на пода на горницата. — Забравили са ме само за три дни… Юда промуши крака си през решетките на клетката, а Смърт припна като бясна… Не ме ли познават вече?
Той каза това на немски.
Морок отговори на същия език, но с лошо произношение.
— Е, Карл, добри или лоши новини носиш? — попита той неспокойно.
— Добри — отговори Карл.
— Срещна ли ги?
— Срещнах ги вчера, на две мили от Витемберг…
— Слава Богу! — извика доволно Морок със скръстени ръце.
— Това е лесно… От Русия за Франция няма друг път, тъй че можах без страх да се обзаложа, че ще ги срещна между Витемберг и Лайпциг.
— А външните им белези?
— Твърде точни: двете момичета носят черно облекло; старецът има дълги мустаци, шапката му е синя, кожухът пепеляв, а подире им върви сибирско куче.
— Къде ги остави?
— На една миля… Няма да мине и половин час и те ще пристигнат тук.
— И в същата тази гостилница… защото няма друга в това село — каза Морок замислено.
— И защото се мръква — прибави Карл.
— Говори ли със стареца?
— Със стареца ли? Не може да бъде!
— Не може ли? А защо?
— Ще научиш… До снощи вървях подире им и се престорих, че ги срещам случайно. Продумах на стареца „Добра стига и добър път, приятелю“, но вместо да ми отговори, той ме изгледа накриво и с края на тоягата си ми посочи другата страна на пътя.
— Той е французин, може да не разбира немски.
— Той говори добре колкото тебе, защото вечерта го чух да иска от гостилничаря каквото е нужно за него и за двете момичета.
— А вечерта… не се ли опита да го заговориш?
— Само веднъж, но той ме посрещна така грубо, че не повторих, за да не се досети нещо. Между нас казано, трябва да знаеш, че този човек е зъл като дявол: наистина мустаците му са побелели, но макар и сух като скелет ми изглежда толкова силен и решителен, че ако се сборичкаше с него моят другар, исполинът Голиат, не зная кой от двамата щеше да надвие… Не ти зная кроежите, но пази се, господарю… Пази се…
— И моята, черната Явска пантера, беше много яка и зла — рече Морок с презрителна и зловеща усмивка.
— Смърт ли? Няма съмнение, тя и сега е яка и зла, както друг път… Само че за тебе е почти кротка.