Споменахме за прекомерно дългите зъби на този кон (явен знак за старост), защото той все ги показваше. От една страна, за да остане верен на името си (наричаше се Смешльо), а от друга, за да се присмива на кучето, което вървеше подире му.
Кучето се наричаше Сърдитко и вървеше по стъпките на господаря си и близо до Смешльо. Сегиз-тогиз Смешльо го хващаме леко за гърба, вдигаше го нагоре и така го носеше известно време. Кучето, било че имаше гъста козина, било че бе навикнало на шегите на другаря си, самодоволно им се поддаваше, но когато шегата се проточеше по-дълго време, Сърдитко обръщаше глава и изръмжаваше. Смешльо веднага го пускаше на земята. Друг път, за разнообразие, Смешльо захапваше лекичко торбата на войника, който подобно на кучето, бе навикнал на тези шеги.
По тия малки подробности можеше да се разбере какъв сговор имаше между близначките, стария войник, коня и кучето.
Малкият керван бързаше да стигне преди мръкване в селото Мокерн, което се виждаше на върха на могилата.
От време на време войникът се озърташе около себе си. Когато стигнаха до воденицата, той се спря и няколко пъти прокара дългите си мустаци между палеца и показалеца си — това винаги показваше неговото силно вътрешно вълнение.
Като видя господаря си, Смешльо също внезапно спря. Бланш се събуди и изправи глава. Тя се обърна към сестра си и й се усмихна. Двете се зачудиха, като видяха, че Дагоберт стои като прикован, с облегнати върху дългата му тояга ръце и със смутено лице…
Намираха се под една ниска рътлинка, чийто връх затулваха гъстите листа на голям дъб, посаден в средата на тази могила.
Когато Роз видя, че Дагоберт продължава да стои замислен, тя се наведе, сложи малката си ръка върху рамото на войника, който бе гърбом към нея, и попита:
— Какво ти е, Дагоберт?
Старецът се обърна и сестрите учудено видяха една едра сълза, която беше оставила по червеникавото му лице мокра диря и се бе изгубила в гъстите му мустаци.
— Ти плачеш! — извикаха Роз и Бланш. — Какво ти е?
Войникът се подвоуми, избърса очите си, посочи на двете сирачета стария дъб, до който се намираха, и с развълнуван глас им рече:
— Ще ви натъжа, мили мои, но това, което ще ви кажа, е нещо свещено… Е, добре. Преди осемнадесет години, в навечерието на голямата битка при Лайпциг, аз пренесох баща ви до това дърво. Той бе ударен на две места със сабя по главата и на едно с пушка по рамото… Тук, на това място, той и аз, който също бях ранен на две места с копие, бяхме пленени… И то от кого! От един предател! Да, от един французин, от един маркиз бежанец, полковник на руска служба, който после… Един ден ще научите всичко това.
След кратко мълчание старият войник посочи с върха на тоягата си селото Мокерн и добави:
— Да, припомням си… Ето височините, където вашият баща, който командуваше нас и поляците от гвардията, отблъсна руските кирасири, като завзе една батарея. Ах, — въздъхна простодушният войник — мои деца, струваше си да видите юначния си баща, начело на нашата гренадирска конна бригада, как се спуска върху неприятеля сред градушка от гранати.
Докато Дагоберт разказваше, двете сирачета едновременно се спуснаха от коня и уловени за ръка коленичиха пред стария дъб. После те се прегърнаха разплакани, а зад тях войникът бе скръстил ръце върху дългата си тояга, на която бе облегнал голото си чело.
— Хайде, не трябва да се натъжавате — каза той кротко като видя, че Роз и Бланш продължават да плачат. — Може да намерим генерал Симон в Париж. Тази вечер ще ви обясня това… Нарочно чаках този ден, за да ви разкажа много неща за баща ви. Този ден е като годишнина…
— Ние плачем, защото си спомнихме и майка ни — рече Роз.