— Майка ни, която ще видим само на небето — прибави Бланш.
Войникът вдигна сирачетата, хвана ги за ръцете и ги изгледа с неизразима любов, което бе още по-трогателно поради грубото му лице.
— Не трябва да тъжите така, деца мои — каза той. — Наистина, майка ви беше много добра. Когато живееше в Полша, наричаха я Варшавски бисер, но по-точно щеше да е бисерът на света, защото в целия свят нямаше жена като нея…
Гласът на Дагоберт се промени. Той млъкна и според обичая си стисна между палеца и показалеца дългите си сиви мустаци.
— Слушайте, деца мои — започна той, след като надви вълнението си. — Майка ви е давала много добри съвети, нали?
— Така е, Дагоберт.
— Какво ви заръча тя преди смъртта си? Често да си спомняте за нея, но без да се натъжавате.
— Наистина, тя каза, че Бог, който винаги е милостив към майките, чиито деца остават сираци на земята, ще й позволи да ни чуе отгоре, от небето — каза Бланш.
— И че тя винаги щяла да гледа с отворени очи — прибави Роз.
След това двете сестри се уловиха за ръце, обърнаха простодушните си погледи към небето и казаха с вяра, свойствена за годините им:
— Нали, мамичко, ти ни виждаш и ни слушаш?
— Майка ви вижда и чува — каза Дагоберт развълнуван. — Тогава недейте я нажалява, като се показвате скръбни… Тя ви е забранила това…
— Истина е, Дагоберт, няма да скърбим повече.
И сирачетата избърсаха очите си.
Дагоберт беше далеч от набожността, той беше истински неверник. В Испания бе прекарал под ножа много калугери от всякакво общество и всякакъв цвят, които с кръста в едната ръка и със сабя в другата не бранеха свободата (защото инквизицията от векове я бе обковала във вериги), а своите чудовищни облаги. Дагоберт бе присъствувал на много ужасни зрелища и толкова отблизо бе виждал смъртта, че чувството на естествената религия, обща за всяко обикновено и честно сърце, винаги владееше душата му. Затова той не споделяше утешителното уверение на двете сестри, но му се виждаше грешно да го накърни.
Когато ги видя успокоени, той подкачи:
— Наистина, мои мили, повече обичам да слушам, когато си бръщолевите като сутринта или като вчера… Да се подсмивате и да не ми отговаряте, когато ви питам… Толкова се бяхте залисали в разговора. Така, така, госпожици… От два дни сте се предали на важни работи. Толкова по-добре, особено ако ви забавлява това.
Двете сестри се зачервиха и се усмихнаха напук на сълзите, които още плуваха в очите им.
— Повярвай, Дагоберт, говорихме си за обикновени работи — каза Роз на войника.
— Добре, добре… Не искам да знам. Отпочинете си още малко и после да вървим, защото се мръква, а трябва да стигнем в Мокерн преди да се стъмни, за да можем да тръгнем утре рано.
— Много ли имаме още да вървим? — попита Роз.
— До Париж ли?… Да, чеда мои. Не вървим бързо, но напредваме. Пътуваме евтино, защото кесията ни е тънка: една стая за вас, един сламеник и една завивка за мен пред вратата ви със Сърдитко в краката ми, шепа чиста слама за Смешльо — това са всичките ни пътни разноски. Не говоря за храната, защото и двете ядете колкото една мишка, пък и аз се научих в Египет и Испания да ям, когато може…
— А защо не казваш, че за да пестим, ти самичък правиш каквото ни трябва, дори не ни оставяш да ти помагаме.
— Най-сетне, добри ни Дагоберт, като си помисли човек, че ти переш всяка вечер… Като че ли не сме ние, които…
— Вие! — войникът прекъсна Бланш. — Нима искате да ви оставя да се напукат хубавите ви ръчици в сапунената вода? Ами във време на война войниците не перат ли сами дрехите си? Аз бях много добър перач в полка. А да не се хваля колко хубаво гладя.
— Наистина, много хубаво гладиш.
— Само че понякога изгаряш дрехите — каза Роз усмихната.
— Когато гладилото е много горещо, разбира се… Какво да се прави! Доближавам го до бузата си, но пусто — много е корава кожата ми, та не усещам горещината — каза Дагоберт с невъзмутимо спокойствие.
— Не се ли сещаш, Дагоберт, че се шегуваме?
— Е добре, знаете, че съм добър перач и занапред си давайте дрехите да ви ги пера. Това не е толкова скъпо, а на път няма дребно пестене, особено за сиромаси като нас. Трябва да имаме поне с какво да стигнем в Париж… Нашите книжа и медальонът, който носите, ще свършат другото. Поне трябва да се надяваме…
— Този медальон е свещен за нас. Мама ни го даде в смъртния си час…