— Затова гледайте да не го загубите. Проверявайте от време на време дали е на мястото си.
— Ето го — каза Бланш.
И тя извади от пазвата си един малък бронзов медальон, който носеше на шията си, окачен на метална верижка.
Този медальон съдържаше от двете си страни следните надписи:
ЖЕРТВА В ПАРИЖ
НА
L.C.D.J.
МОЛЕТЕ СЕ ЗА МЕН
ПАРИЖ
13 февруари
1682
Улица Св. Франц 3
след век и половина
ще бъдете на
13 февруари 1832
молете се
за мен
— Какво ще рече това, Дагоберт? — попита Бланш, като разглеждаше надписите. — Мама не можа да ни каже.
— За това ще говорим довечера — отговори Дагоберт. — Мръкна се, хайде да вървим. Стискайте добре този медальон. Имаме близо час път, докато стигнем в селото. Хайде, деца мои, още веднъж погледнете тази ратлинка, където падна вашият юначен бащица… И се качвайте!
Двете сирачета хвърлиха последен набожен поглед към мястото, което извика тъжни спомени на водача им и, подпомогнати от него, възседнаха Смешльо.
Той не се бе помръднал, но предвидливо се възползува от времето и си похапна на чужда земя зелена и прясна тревица, напук на завистливия Сърдитко, който се бе излегнал на ливадата и бе сгушил муцуна между предните си крака. Когато потеглиха, Дагоберт опипваше земята с дългата си тояга и предпазливо водеше коня, защото нивата ставаше все по-мочурлива. След няколко крачки той се принуди да кривне наляво, за да излезе на главния път.
Когато стигнаха в Мокерн, Дагоберт попита коя е най-евтината гостилница. Отговориха му, че тук има само една гостилница и тя е „Белият сокол“.
— Тогава да вървим в „Белият сокол“ — каза войникът.
III глава
Пристигане
Звероукротителят Морок вече няколко пъти с нетърпение отваря капака на прозореца на горницата, който гледа към двора на гостилницата „Белият сокол“, за да види кога ще пристигнат двете сирачета и войникът. Когато видя, че ги няма, той взе да се разхожда със скръстени на гърдите ръце и с наведена глава мислеше как да изпълни плановете си. Няма съмнение, че мислите го измъчваха, защото лицето му изглеждаше по-зловещо от всякога.
Този човек на вид наистина бе зверски див, но инак бе умен. Със сърцатост, която показваше чрез упражненията си и която хитро приписваше на покръстването си, с говора си, който понякога бе тайнствен и тържествен, със строгото си лицемерие той бе успял да постигне влияние върху населението, което често посещаваше по време на обиколките си.
Няма съмнение, че Морок, много преди да се покръсти, беше навикнал с нравите на дивите зверове. И наистина, тъй като бе родом от Сибир, още от малък той беше измежду най-смелите ловци на мечки и елени. По-късно, през 1810, заряза тази работа и стана водач на един руски инженер, натоварен да проучи полярните страни. С него по-късно отиде в Петербург. Така Морок, след няколко щастливи промени, стана императорски бързоходец, когото и най-малката прищявка на господаря тласка да обходи с шейна цялата пространна държава от Персия до Ледовитото море. За такива, които пътуват денем и нощем, няма нито лошо време, нито пречки, нито умора, нито опасности — те или трябва да се пръснат, или да постигнат целта. От това лесно може да се разбере какви смели, силни и търпеливи са тези хора, научени на подобен живот.
Сега не е време да се казва поради какви особени обстоятелства Морок напусна тази тежка работа и започна друга, и най-накрая влезе като оглашен в един фрибургски манастир, след което добре и както трябва обърнат, започна своите скитнически пътувания с няколко звяра, които той не знаеше откъде са.
Морок се разхождаше в горницата. Вече беше тъмно. Трите лица, които той толкова нетърпеливо чакаше да пристигнат, все още не се бяха появили. Затова той започна все по-бързо да се разхожда. Изведнъж се спря, наведе глава към прозореца и започна да се ослушва. Той имаше много остър слух. „Ето ги, идват“ — извика и в червените му очи светнаха дяволски пламъчета. Той разпозна стъпките на човек и на кон. Отиде до прозореца на стаята си, отвори го полекичка и видя, че в двора на гостилницата влизат двете момичета и техният водач, старият войник.
Нощта бе мрачна и облачна. Силен вятър люлееше светлината на фенерите, с които посрещаха новите гости. Външните белези, които Карл даде на Морок бяха толкова точни, че той не можеше да се излъже. Затвори прозореца и мисли дълго цели четири часа как да подреди плановете си. После се наведе над капака, където беше подпряна стълбата за изкачване в гостилницата и извика: