Аз го видях пръв. Арнолд Бентъм, помирил се със собствената си смърт, и капитан Никол, почти помирен със смъртта, лежаха като два лишени от живот трупа на дъното на лодката, а аз управлявах, когато го видях. Баркасът се носеше с бързината на издулия платното вятър и цепеше разпенващите се вълни и когато се вдигна на гребена на един вал, аз видях близо пред себе си шибаното от прибоя скалисто островче. Беше на по-малко от половин миля. Аз изкрещях и другите двама, вдигнали се на колене, залитащи, търсещи къде да се хванат, за да се задъжат, се завзираха в онова, което бях видял.
— Направо към него, Даниъл! — едва изрече заповедта капитан Никол — Може да има заливче, може да има заливче. Това е единственият ни шанс.
Той проговори още веднъж, когато вълните пак ни вдигнаха над този ужасен подветрен бряг, където нямаше заливче:
— Направо към него, Даниъл. Отминем ли го, твърде сме слаби, за да се върнем срещу вълните и вятъра.
Беше прав. Аз се подчиних. Той извади часовника си и го погледна. Попитах го колко е часът. Беше пет. Той протегна ръка към Арнолд Бентъм, който я стисна безсилно; и двамата ме загледаха със същото ръкостискане в очите. Това беше сбогуване, аз го разбрах; защото какъв шанс имаха същества толкова слаби като нас да стигнат живи през шибаните от прибоя скали до по-високите скали отвъд?
На двадесет фунта от брега аз изтървах управлението на лодката. В същия миг тя се преобърна и аз започнах да се давя в солената вода. Никога вече не видях другарите си. За мой късмет аз се задържах благодарение на кормилното гребло, което все още стисках, а за още по-голям късмет една вълна, придошла тъкмо навреме и тъкмо намясто, ме изхвърли далече нагоре върху единствената полегато спускаща се канара на целия този страховит бряг. Не бях контузен. И с ум, замаян от изтощение, успях да изпълзя и да се замъкна още по-нагоре, отвъд дърпащото назад връщане на прибоя.
Застанах прав, разбрал, че съм се спасил и както залитах на краката си, благодарих на бога. Баркасът вече беше разбит на хиляди парчета. И макар че не ги виждах, можех да си представя колко свирепо бяха смачкани телата на капитан Никол и Арнолд Бентъм. Видях едно гребло в пяната накрая и с известен риск можах да го издърпам. Тогава паднах на колене с чувството, че губя съзнание. И все пак, преди да припадна, с моряшкия инстинкт, помъкнах тялото си нагоре и нагоре между острите ужасни скали и най-после загубих свяст извън обсега на морето.
Бях почти като умрял тази нощ, все ме унасяше и само от време на време осъзнавах бедственото си положение и усещах колко ми е студено и колко съм мокър. Сутринта бях изумен и ужасен. Никакво растение нити стръкче трева не растяха на тази нещастна, щръкнала от океанското дъно скала. Четвърт миля на ширина и половин миля на дължина, това не беше нищо друго освен купчина канари. Нищичко не можах да открия, което да задоволи крайните нужди на един изтощен организам. Изгарях от жажда, но нямаше сладка вода. Напразно опитвах, докато ме заболя устата, всяка кухина и вдлъбнатина в скалите. Пръските на бурята така бяха заливали всяка частица от острова, че навред имаше само солена морска вода.
От лодката не бе останало нищо — нито тресчица, която да покаже, че е имало лодка. Аз притежавах само моите дрехи, здрав нож и греблото, което бях успял да спася. Щормът беше стихнал и целият този ден със залитане, падане и пълзене, докато си разкървавих ръцете и коленете, аз напразно търсех вода.
Тази нощ, по-близо от всеки друг път до смъртта, се подслоних от вятъра зад една канара. Страшен проливен дъжд увеличи моите нещастия. Свалих различните палта и ги прострях, за да се напоят с дъждовна вода, но когато започнах да изстисквам влагата в устата си, бях разочарован, защото платът се беше напоил с морска вода, когато бях паднал от лодката. Легнах по гръб с отворена уста, за да хвана няколкото дъждовни капки, които падаха точно там. Това беше ужасно мъчително, но запази лигавицата ми влажна, а мен предпази от полудяване.