На втория ден бях много болен. Аз, който не бях ял тъй дълго, започнах да се подувам до чудовищни размери — краката, ръцете, цялото ми тяло. При най-леко натискане пръстите ми потъваха цял инч в кожата и останалите от това вдлъбнатини изчезваха много бавно. Въпреки това аз работих до припадане, за да изпълня божията воля да остана жив. Внимателно с ръце изчистих солта от всяка дупчица с надеждата, че нови дъждове ще ги напълнят с вода, която да мога да пия.
Тъжната ми участ и спомените за обичните ми в Елктън ми навяваха угнетение, тъй че често се унасях за часове напред. Това беше милост божич, защото ме караше да забравям страданията си, които иначе щаха да ме убият.
През нощта ме събуди трополене на дъжд и аз запълзях от дупка на дупка да лоча или да изблизвам водата от скалите. Беше въз солена, но можеше да се пие. Това бе, което ме спаси, защото призори се събуди целия мокър от пот и освободил се от всякакво бълнуване.
След това изгря слънцето, за първи път, откакто бях на острова, и аз проснах повечето от дрехите си да съхнат. От водата пих доста, но предпазливо, и пресметнах, че имах достатъчно за десет дни, ако ч разпределям внимателно. Изумително е колко богат се почувствах с този запас от възсолена вода. И никой голям търговец с всичките му кораби, завърнали се от доходни плавания, със скалдове, претъпкани до тавана и с препълнени каси не би могъл да се почувства токова богат, колкото се почувствах аз, когато открих изхвърлен на скалите леш от тюлен, умрял преди много дни. И не пропуснах на колене да поблагодаря на бога за тази проява на неизменната му добрина. На мен ми беше ясно: господ не е желал аз да умра. От самото начало не го е искал.
Аз знаех за омаломощеното състояние на стомаха си и ядох малко, понеже разбирах, че естествената ми ненаситност положително би ме убила, ако си дадях воля. Никога още не бях слагал в устата си по-сладки хапки и си позволявам да призная, че пак и пак очите ми се насълзяваха от радост, като гледах този сплут леш.
Сърцето ми отново затуптя с надежда. Грижливо запазих останалите части от мършата. Грижливо покрих каменните си цистерни с плоски отломки, та да не могат слънчевите лъчи да изпарят скъпоценната влага и да ги предпазя от неочаквано излязъл нощем вятър, който да донесе пръски морска вода. Също така събрах мъничките късчета водорасли и ги изсуших на слънце, за да ги настеля между нещастното си тяло и ръбестите скали, станали мое жилище. И дрехите ми бяха сухи — за първи път от не знам колко дни; така аз заспах тежкия сън на изтощението и на възвръщането на здраве.
Когато се събудих в новия ден, бях друг човек. Липсата на слънце не ме подтискаше, а скоро трябваше да узная, че господ не беше ме забравил, докато спях, а беше ми приготвил нови, чудни благословии. Аз неволно си потърках очите и се огледах отново, защото, докъдето ми стигаше погледът, крайбрежните скали бяха покрити с тюлени. Бяха с хиляди, а във водата играеха други хиляди и крясъците, надавани от гърлата им, бяха резки и оглушителни. Разбрах щом ги видях: пред мен лежеше готово месо, месо, достатъчно за двадесет корабни екипажа!
Веднага грабнах греблото си — освен него нямаше друга тресчица дърво на острова — и предпазливо се запътих към този безкрай от провизии. Скоро ми стана ясно, че тези морски твари не познаваха човека. Те не проявиха никакви признаци на уплаха при приближаването ми и за мен беше детска игра да ги удрям по главата.
И когато бях ударил третия и четвъртия, обхвана ме внезапно странна лудост. Наистина бях съвсем загубил разсъдъка си и биех ли биех, и продължавах да бия. В течение на два часа работих безспир с греблото, докато капнах. Докъде можех да докарам това невъздържано клане, не зная, защото най-после, сякаш по даден знак, всичките останали още живи тюлени се хвърлиха във водата и на часа изчезнаха.
Открих, че броят на убитите тюлени надхвърляше двеста и бях поразен и уплашен от обладалата ме безумна стръв. Бях прегрешил в безмислено разхищение и след като се подкрепих с тази добра, здрава храна, залових се, доколкото можех, да изгладя грешката си. Но първо, преди да се заловя с голямата задача, поблагодарих на бога, който така чудодейно ме запази с милостта си. След това работих до тъмно и след като се стъмни, като одирах тюлените, нарязвах месото на ивици и ги нареждах отгоре на скалите, да изсъхнат на слънце. Намерих също насъбрала се сол в разни гънки и цепки на скалите по наветрната страна на острова. С нея натърках месото, за да го консервирам.
Четири дена се трудих така и накрая се почувствах глупаво горд пред бога, че не съм похабил нито едно късче от зелия този запас месо. Упоритият труд бе добре дошъл за тялото ми, коетобързо се възстановяваше благодарение на здравата храна, в която не се ограничавах. И още едно доказателство за милостта божия: никога през осемте години, които прекарах на този пустинен остров, не се случиха толкова слънчеви дни наред, както непосредствено след унищожаването на тюлените.