Трябваше да минат месеци, преди тюлените отново да посетят моя остров. Но междувременнно аз не стоях в никой случай без работа. Изградих си каменна колиба и към нея склад за сушеното месо. Колибата покрих с много тюленови кожи, така че не пропускаше вода. Но за мене винаги си оставаше цяло чудо, когато дъждът трополеше по този покрив, че това, което би било царско имане на лондонския пазар за кожи, пазеше един претърпял крушение моряк от природните стихии.
Много скоро ми стана чсно колко е важно да държа сметка за времето, без което, разбрах, че не след дълго нямаше да зная кой ден от седмицата е, и така ще загубя дирите и на неделния ден.
Грижливо възстанових сомените си назад до сметката за времето, поддържана от капитан Никол в баркаса, и също така грижливо много пъти, за да нямам и сянка на съмнение, прехвърлих в ума си дните и нощите, прекарани на острова. След това със седем камъка пред колибата си, започнах да поддържам своя календар. Ня едно място върху греблото правех малка резка за всяка седмица, а на друго място отбелязвах месеците, като внимавах да не пропусна да пресметна и добавъчните дни над четирите седмици за всеки месец.
Така можех да отдавам дължимата почит на неделния ден. Като единствен начин, възможен за мен, да отбелязвам бойия ден, изрязах на греблото кратка молитва, подходяща за моето положение, и не пропусках да я повтарям гласно в неделя. Господ в предвечната си милост не беше ме забравил; така и аз през тези осем години не пропусках да си спомням за него в съответните дни.
Удивително беше количеството работа, необходимо при тези обстоятелства да осигури простите ми нужди от храна и подслон. Наистина аз рядко оставах без работа през тази първа година. Направата на колибата — една проста дупка в скалите — все пак ми отне шест седмици. Бавната обработка и безкрайното стържене на тюленовите кожи, за да станат меки и гъвкави за облекло, заемаше всеки свободен миг месеци наред.
След това идваше въпросът за запасите ми от вода. При всеки тежък щорм хвърчащите пръски от вълните осоляваха събраната дъждовна вода, така че понякога трябваше да прекарвам мъчителни дни, докато паднеха нови дъждове, непридружени от силен вятър. Като се замислих за това, че непрекъснато падаща капка пробива камък, избрах голям камък, здрав и плътен, и с помощта на по-малки камъни започнах да го издълбавам навътре. За пет седмици най-усилена работа успях да направя гърне, което по моя преценка можеше да побере галон и половина45. По-късно по същия начин направих гърне от четири галона. То ми отне девет седмици. От време на време си правех и други, по-малки. Едно, което щеше да побира осем галона, се пукна, след като бях работил по него осем седмици.
Но чак на четвъртата ми година на острова, когато се бях примирил с мисълта да остана да живея там до края на живота си, създадох моя шедьовър. Той ми отне осем месеца, но беше здрав и събираше повече от тридесет галона. Тези каменни съдове будеха у мен голямо удовлетворение, дотолкова, че навремени забравях за смирението си и прекомерно се гордеех с тях. Наистина, за мен те бяха и по-елегантни отколкото и най-скъпите мебели за някоя кралица. Направих си малък каменен съд, побиращ не повече от една кварта46, с който да пренасям водата от местата, където я събирах до големите гърнета. Ако кажа, че този едноквартов съд тежеше не по-малко от двадесет и осем фунта, читателят ще разбере, че дори и събирането на дъждовна вода не беше лесна задача.
Тъй направих самотния си живот колкото можеше по-удобен. Бях си изградил закътано и сигурно жилище, а колкото до храната, винаги имах под ръка шест месечен запас, консервиран чрез осоляване и сушене. За тези неща, съществени за запазване на живота и които човек надали би очаквал да си подсигури на пустинен остров, не можех да не бъда безкрайно благодарен.
Макар и лишен от радостите на общуване с някакво човешко същество, дори не и куче или котка, аз бях повече примирен със моята съдба, отколкото биха били хиляди други. На необитаемото място, където ме беше запратила съдбата, смятах, че съм далеч по-щастлив от мнозина, осъдени за позорни престъпления да влачат съществуването си в строг тъмничен затвор със съвест, разяждаща ги като неизцерима язва.