Между другото, там, където тюлените излизаха от морето, построих две широко разперени крила на ниски каменни стени, които се стесняваха в нещо като задънена улица, където можех удобно да убивам влезлите там тюлени, без да подплашвам другарите им отвъд и без да могат ранените и уплашили се тюлени да избягат и да всеят тревога в другите. Седем месеца посветих само на този строеж.
С минаването на времето ставах все по-доволен от съдбата си и лукавият идваше все по-рядко в съня ми да измъчва стария Адам в мен със забранени видения за тютюн и вкусни гозби. И аз продължавах да се храня с тюленово месо и да казвам, че е добро, и да пия сладката дъждовна вода, каквато винаги имах предостатъчно, и да бъда благодарен на господа. И господ ме чуваше, сигурен съм — защото през целия си престой на този остров нито за миг не знаех що е болест, освен в два случая, които се дължаха на ненаситното ми лакомство, както ще разкажа по-нататък.
На петата година, преди да се убедя, че киловете на кораби наистина порят понякога тези води, започнах да изрязвам на греблото си записи за най-забележителните събития, случили се, след като бях напуснал мирните брегове на Америка. Правех ги колкото можех по-четливи и трайни, със съвсем мънички буквички. Шест или пет букви понякога ми костваха цял ден работа — толкова старателно го вършех. А в случай, че тежката участ ме обречеше да не доживея дългожеланата възможност да се завърна при приятелите и семейството ми в Елктън, изрязах на широката страна на греблото историята на злата ми съдба, която вече разправих в началото на този разказ.
Това гребло, което ми беше свършило толкова много работа в отчаяното ми положение и на което сега бе записана собствената ми орис и орисията на другарите ми моряци, пазех като зеницата на окото си. Вече не рискувах да удрям с него тюлените по главата. Вместо това се въоражих с каменен боздуган към три фута дълъг и с подходящ диаметър, за изработването на който ми трябваше цял месец. Също така, за да запазя греблото от лошото време (защото при леки ветрове го използвах за флагщок на върха на пирамидата ми, на който развявах знаме, направено от една от скъпоценните ми ризи), направих за него калъф от добре обработени тюленови кожи.
През месец март на шестата година от изгнаничеството ми преживях един от най-страшните щормове, каквито може би е преживял човек. Той започна към девет вечерта с наближаването на черни облаци и засилващ се вятър от югозапад, който към единадесет се превърна в ураган, придружен от непрекъснати гръмотевици и най-ослепителни светкавици, каквито съм виждал.
Обзеха ме страхове дори за безопасността на острова. Вълните го заливаха целия, освен върха на пирамидата ми. Там силата на вятъра и пръските на вълните насмалко не ме задушиха и лишиха от живот. Не можех да не съзная, че успях да запазя съществуването си единствено благодарение на трудолюбието, с което бях издигнал пирамидата и с това удвоил височината на острова.
И въпреки всичко сутринта имах голямо основание да бъда благодарен. Всичката ми запазена дъждовна вода беше станала солена, освен тази в най-големия съд, сложен в завета на подветрената страна на пирамидата. Ако пестях грижливо знаех, че ще имам достатъчно за пиене до следващия дъжд, колкото и да се забави той. Колибата ми беше съвсем опустошена от вълните, а от големия запас тюленово месо бе останало съвсем мъничко, и то разкашкано. Но пък бях приятно изненадан да намеря по скалите пръснати много риби, които най-много приличаха на барбуни. Събрах цели хиляда двеста и деветнадесет парчета, разцепих ги и ги изсуших на слънце, както се суши треска. Тази добре дошла промяна в храната не остана без последици. Аз се провиних в преяждане и цялата следваща нощ бях пред прага на смъртта.
На седмата година от престоя ми на острова, пак през същия месец март, налетя подобен щорм с огромна сила. След него, за мое изумление, намерих грамаден мъртъв кит, съвсем пресен, изхвърлен от вълните високо на брега. Представете си задоволството ми, когато, забит дълбоко в корема на огромното животно, намерих харпун от обикновения вид с вързано за него няколко десетки фута новичко въже.
Така отново се възродиха надеждите ми, че все ще дочакам случай да се махна от пустинния остров. Без всякакво съмнение тези води се посещаваха от китоловци и не загубех ли смелост, рано или късно щях да бъда спасен. Сдем години бях се препитавал с тюленово месо и като видях това огромно изобилие от по-друга сочна храна, станах жертва на слабостта си и ядох такива количества, че пак бях ни жив, ни мъртъв. И все пак, в края на краищата, това и случая с дребните рибки бяха обикновени неразположения, дължащи се на непривичността на храната за стомаха ми, който се беше научил да смила тюленово месо и нищо друго освен тюленово месо.