Имаме в библиотеката и една брошура, подарена по същото време от соменатия Даниъл Фос, издадена от фирмата Н. Кавърли в 1834 година. Тази брошура описва осем години изгнанически живот на необитаем остров. Очевидно този моряк на стари години, изпаднал в нужда, е продавал брошурката на разни благотворители.
Много съм любопитен да узная как сте научили за това гребло, за съществуването на което ние в музея не сме знаели. Правилно ли е да предположа, че сте прочели някой дневник, публикуван по-късно от този Даниъл Фос? Ще ви бъда благодарен за каквито и да било сведения по този въпрос и давам разпореждане това гребло и брошурата да бъдат веднага върнати в изложбените зали.
Ваш верен
Хозиъ Салсбърти47
ГЛАВА 20
Дойде времето, когато аз докарах директора Атъртън до унизителна безусловна капитулация, като превърнах ултиматума му „Динамита или край на представлението“ в безмислена и празна приказка. Той се отказа от мен — аз бях човек, когото не можеше да убие в усмирителна риза. Беше имал затворници, които умирали само след няколко часа в усмирителна риза. Беше имал затворници, които умирали след няколко дена в ризата, макар неизменно да ги разшнуровали и откарвали в лазарета, преди да са окончателно издъхнали… и лекарят подписвал акт за смърт от пневмония, от остър нефрит или сърдечен порок.
Но мен директорът Атъртън не можа да умори. Никога не стана нужда спешно да закарат изтерзания ми и претръпнал труп в лазарета. Все пак трябва да кажа, че директора Атъртън положи крайни усилия и си позволи крайни мерки. Имаше един случай, когато ме сложи в двойна риза. Той е толкова забавен, че трябва да го разкажа.
Случи се така, че един от санфранцисканските вестници (търсейки както всеки вестник и всяко търговско предприятие, пазар, който ще му даде възможност да осигури печалба) се опита да заинтересува дребнобуржоазната част от работническата класа с реформите на затворите. В резултат, понеже обединеното работничество беше спечелило важно политическо значение, имащите тогава власт политици в Сакраменто назначиха сенатска комисия за обследване на затворите.
Тази държавна сенатска комисия обследва (моля да ми простите написаната с курсив подигравка) Сан Куентин. Никога не е имало по-образцов институт за задържане! Това потвърдиха самите затворници. И човек не може да им се сърди. Бяха преживели подобни обследвания в миналото. Знаеха кое им изнася, кое не изнася. Знаеха, че повечето ще ги заболят гърба и ребрата много скоро след като дадат показанията си… ако тези показания са неблагоприятни за управата на затвора. О, повярвай ми, читателю, тази история е от стара по-стара. Тя е била древна в стария Вавилон преди много хиляди години, както добре си спомням за онова време, когато съм гниел в затвора, а дворцовите интриги са разклащали трона.
Както казах, всички затворници говорили за човечното ръководство на директора Атъртън. Всъщност показанията им за добрината на директора, за хубавата, разнообразна и добре сготвена храна, за вежливостта на надзирателите, за общата почтеност, удобство и спокойствие в затворническите помещения са били толкова трогателни, че опозиционните вестници в Сан Франциско с възмущение вдигнали шум за повече строгост в управата на нашите зтвори, понеже иначе честни, но мързеливи граждани могли да се съблазнят и да потърсят начин да влязат в затвор.
Сенатската комисия нахълта дори в единочките, където ние тримата не можехме нито да загубим нещо, нито да спечелим. Джейк Опънхаймър ги заплю в лицето и им каза да се махат по дяволите всички до един. Ед Морел им разправи какъв зловонен бардак е това заведение, оскърби в лицето директора, и комисията препоръча да го запознаят с остарели и забравени вече наказания, които в края на краищата трябва да са били измислени от предишни директори поради необходимостта да се справят с трудни типове като него.
Аз внимавах да не оскърбя директора. Давах показанията си хитро и като учен започнах с дреболии, като превърнах изложението си в произведение на изкуството, стъпка по стъпка, на мънички стъпки, подмамих сенатските си слушатели да следят с желание и интерес следващото разобличаване, всичко така преплетено, че нямаше място къде да се сложи точка или да вмъкнат някакъв въпрос… и по този начин успях да им разкажа всичко.
47
След екзекутирането на професор Даръл Стандинг, по което време ръкописът на спомените му попадна в наши ръце, писахме на Хозиъ Салсбърти, уредника на Филаделфийския музей, и в отговор получихме потвърждение за съществуването на греблото и брошурата. Издателите