И когато ревът и крясъците на лъва ни събудиха нас, наклякали около прегорелите въглени и аз бях подлуден от далечното видение на сполуката ми с ямата и кола, жената беше тази, която стиснала ме в преградката си, преплела краката си с моите, се боричкаше и не ме пускаше да отида в мрака да задоволя желанието си. Тя беше полуоблечена, само колкото за топлина, с кожи, оръфани и обгорени от огъня кожи от убити от мен зверове; тя беше мургава и мръсна от пушека на огъня, неумита от пролетните дъждове, с криви и изпочупени нокти и ръце, загрубели с дебела като на петите кожа и приличащи повече на лапи, отколкото на ръце; но очите й бяха сини като лятното небе, като дълбокото море и в тези очи, в стиснатите й около мен ръце и в сърцето, биещо до моето, имаше това, което ме сдържаше… макар че в мрака, докато тигърът ревеше бясно в агонията си, аз чувах до зори другарите ми да хихикат и да ми се присмиват с жените си, че не съм имал вяра в смелото си начинание и изобретение, та да дръзна да отида нощем до направената от мен яма с кол за унищожаването на тигъра. Но моята жена, дивата ми другарка, ме държеше мен, дивака, и очите й ме притегляха, ръцете й ме сковаваха, а приплелите й се крака и сърцето, биещо до моето, ме прелъстиха и ме откъснаха далече от мечтите, от мъжките ми постижения, от хващането и убиването на тигъра върху кола в ямата.
Някога аз бях Ушу стрелеца. Спомням си го добре. Защото загубих моите хора в голямата гора и се лутах, докато излязох на плоските земи, тревистите земи и бях приет от чужди хора, сродни по това, че кожата им беше бяла, косата жълта, говорът не много различен от моя. А тя беше Игар и аз я привлякох, като пеех в здрача, защото тя бе предопределена за майка на род и беше широкоплещеста и гърдеста и не можеше да не привлече мъж с големи мишци и широки гърди, който пееше за сърцатостта си в убиване на хора и добиване на месо и с това й обещаваше храна и закрила на нея, докато тя отглежда поколението, което да ходи на лов за месо и да живее подир нея.
И този народ не обладаваше мъдростта на моя народ и добиваше месото си с примки и ями, а в бой използваше боздугани и пръчки за мятане на камъни и не познаваше предимствата на стрелите, бързо летящи, с нарез на края, за да прилягат добре на тетивата от еленска жила, добре усукана да отскача и да се изпъва права на ясеновата пръчка, огъната в средата.
И докато пеех, чуждите мъже се смееха в здрача. И само тя, Игар, ми повярва и ми се довери. И аз я заведох сама на лов, където елените идваха на водопой. И лъкът ми звънна и запя в гъстака, и еленът падна, улучен на място, и топлото месо ни се услади, и тя стана моя там, до водата.
И заради Игар аз останах при чуждите хора. И ги научих да правят лъкове от червено и сладко дъхащо дърво, подобно на кедър. И ги научих да държат и двете си очи отворени и да се целят с лявото око, и да правят тъпи стрели за дребен дивеч и раздвоени стрели от кости за риба в бистра вода, и да цепят наконечници за стрели от обсидиан за елена и дивия кон, за лоса и острозъбия тигър. Но на каменния наконечник те се смяха, докато не прострелях един лос така, че каменният наконечник изскочи от другата страна, а перестата стрела потъна във вътрешностите му и тогава цялото племе ме възхвали.
Аз бях Ушу стрелеца, а Игар бе моя жена и другарка. Ние се смеехме на сутрешното слънце, когато мъжката ни рожба и женската ни рожба, жълти като пчели, се подхлъзваха и падаха и се търгаляха в мръсотията, а нощем тя лежеше, притисната в прегръдките ми, и ме любеше, и настояваше поради изкуството ми да паря дървото и да цепя наконечници за стрели да не се отделям от стана и да оставя другите мъже да се излагат на опасностите на лова и да ми донасят месо. И аз я послушах, и затлъстях, и започнах да се задъхвам, и през дългите нощи лежах без да заспя, и се измъчвах, че мъже от чуждото племе ми носят месо от почит към мъдростта ми, но се смеят на моята дебелина и нежелание да се бия.
А на стари години, когато синовете ни бяха вече възрастни мъже, а дъщерите ни майки, когато от южните страни като морски вълни налетяха мургави мъже с плоски чела, къдравокоси и ние побягнахме назад пред тях към планинските склонове, Игар, както другарите ми дълго преди това и много след това, преплела крака с моите, стиснала ме в преградките си, без да вижда далечни видения, се мъчеше да ме задържи настрана от битките.