Защото тя беше Арунга, едничката жена, вечната жена. Тя е живяла във всички времена и навред. Тя ще живее винаги. Тя е безсмъртна. Някога в далечна земя името й е било Рут52. Името й е било и Изелут53, и Елена, и Покахонтас, и Унга. И няма чужд мъж от чужди племена, който да не я е намирал и ще я намира в племената по цялата земя.
Спомням си толкова много жени, които са изваяли едничката жена. Имало е време, когато Хар, моят брат, и аз, като се редувахме да спим и да преследваме, вечно да гоним дивия жребец, и денем и нощем, и в широк кръг, който се сключваше, където лежеше този, който спи, изтормозихме жребеца без почивка с глад и жажда така, че трябваше да се укроти, и можахме накрая, както стоеше и трепереше, да го вържем с въжета, усукани от еленска кожа. Само с краката си, без лишения, подпомогнати само от разума — планът беше мой — брат ми и аз успяхме да завладеем това бързоного животно.
И когато всичко беше готово за мен да се кача на гърба му — защото такова бе видението ми още от самото начало — Селпа, моята жена, ме обгърна с ръцете си и издигна глас, и настоя Хар, а не аз, да го яхне, защото Хар нямаше нито жена, нито деца и можеше да умре, без някой нещо да загуби. А накрая тя се и разплака и с това бе ограби от видението ми, и Хар беше този, който гол яхна жребеца и се притисна до него, когато той полетя.
Беше по залез и време на голямо ридание, когато донесоха Хар от далечните скали, където го бяха намерили. Главата му беше съвсем счупена и мозъкът му капеше на земята като мед от паднал кошер. Майка му посипа главата си с пепел и почерни лицето. Баща му отряза половината си пръсти на едната ръка в знак на скръб. А всички жени, особено младите и неомъжени, викаха и ме наричаха с лоши имена; а стареите поклащаха мъдрите си глави и мърмореха, и мънкаха, че нито бащите им, нито бащите на техните бащи са изпадали в такава лудост. Конското месо било добро за ядене; младите жребчета били крехки за стари зъби; и само някой глупак би се опитал да се справи с някой див кон, освен ако е бил ударен със стрела или се мъчи на кол в яма.
И Селпа ме хока докато заспах, а сутринта се събудих от нейното дърдорене и хули заради лудостта ми и не спираше да изрежда правата си върху мен и правата на децата ни, докато най-после ми омръзна и аз изоставих далечното си видение и казах, че никога повече не ще си мечтая да яхна дивия кон, за да летя бързо като неговите крака и вятъра през пясъците и тревистата равнина.
А с годините историята за моята лудост не спираше да се разказва по становете край огъня. Но тъкмо това нейно разказване беше източникът на отмъщението ми; защото мечтата не умираше и младите, като слушаха да й се смеят и присмиват, на свой ред мечтаеха за същото, така че накрая Отар, първородния ми син, самият той още съвсем млад, бе този, който залови див жребец, метна се на гърба му и се понесе пред всички ни с бързината на вятъра. След това, за да не изостанат от него, всички мъже залавяха диви коне и ги обяздваха. Много коне бяха обяздени и някой мъже, но не и аз, доживяха най-после деня, когато при промяна на мястото на стана за търсене на храна според годишното време дори и бебетата ни започнаха да пътуват в кошници от върбови пръчки, прехвърлени през гърба на конете, които носеха и покъщината и всичко друго.
Аз като млад мъж бях видял своето видение, мечтал своята мечта; Селпа, жената, беше пресякла това далечно желание; но Отар, наша издънка, който трябваше да живее след нас, бе видял моето видение и беше го постигнал, така че нашето племе стана богато с добиваното от лова.
Имаше една жена, при това велико преселение от Европа надолу, уморително преселение на много поколения, когато ние донесохме в Индия говеда с къси рога и сеенето на ечемика. Но тази жена е съществувала дълго преди да стигнем в Индия. Ние все още бяхме към средата на това продължило с векове преселение и никакви прозрения на географията не могат да определят за мен тази древна долина.
Жената беше Нухила. Долината беше тясна, не беше дълга и големият наклон на дъното й и стръмните склонове от двете страни бяха разкопани на стъпала за отглеждане на ориз и просо — първите ориз и просо, с които ние, Синовете на планината, се запознахме. Те, хората в тази долина, бяха мекушави. Бяха омекнали от обработването на плодородна земя, направена още по-плодородна от водата. У тях за първи път видяхме напояване, макар и да нямахме много време да забележим рововете и каналите им, по които всичката вода от хълмовете се стичаше в разработените от тях ниви. Нямахме много време да го забележим, защото ние, Синовете на планината, които бяхме малко на брой, бягахме, гонени от Чипоносите, които бяха много. Ние ги наричахме Безноси, а те наричаха себе си Синове на орела. Но те бяха много и ние бягахме пред тях с късорогия си добитък, кози и ечемиченото семе, с нашите жени и деца.
52
в библията, моабитянка, последвала свекърва си Наоми във Витлеем, станала прабаба на Давид
53
или Изолда — прекрасна ирландска княгиня, възлюбената на Тристан, героиня на ризарските романи от цикъла на Крал Артур