ГЛАВА 5
Първо беше много самотно в единочката и часовете се нижеха бавно. Времето се отбелязваше от редовната смяна на надзирателите и от редуването на деня с нощта. Денят беше само мъничко по-светъл, но беше по-добре, отколкото в непрогледния мрак на нощта. В единочката денят беше някакво прцеждане, мътно просмукване на светлина от сияйния външен свят.
Светлината никога не беше достатъчна за четене. Освен това и нямаше какво да се чете. Човек можеше само да лежи и да мисли, да мисли. А аз бях доживотен и изглеждаше сигурно, че ако не направя някакво чудо да измисля тридесет и пет фунта динамит от нищо, ще прекарам всичките години на живота си в безмълвния мрак.
Леглото ми беше тънък, изгнил сламеник, сложен на пода на килията. Тънко и мръсно одеяло служеше за завивка. Нямаше ни стол, ни маса — нищо друго освен сламеника и тънкото старо одеяло. Аз винаги съм спял малко и винаги съм бил човек с неуморим ум. В единочка човек омръзва сам на себе си в мислите си и единствения начин да се избавиш от себе си е да спиш. Години наред съм спал средно по пет часа на нощ. Сега се обучавах да спя. Превърнах го в наука. Станах способен да спя десет часа, после — дванадесет и най-сетне — цели четиринадесет или петнадесет часа от двадесет и четири. Но повече от това не можах да достигна и, ща не ща, бях принуден да лежа буден и да мисля, да мисля. А това довежда един човек с деен мозък до лудост.
Търсех начин да преживявам будните си часове механично. Повдигах дълги поредици числа на квдрат и на куб и със съсредоточаване и воля изчислявах най-изумителни геометрични прогресии. Заемах се дори и с квадратурата на кръга… докато залових себе си, че започвам да вярвам във възможността да се постигне тази невъзможност. И тогава, като си дадох сметка, че това води и към лудост, отказах се да намеря квадратурата на кръга, макар — уверявам ви — това да беше голяма жертва от моя страна, защото налагащото се умствено напрежение прекрасно убиваше времето.
Само с въображението си, със затворени очи, си представях шахматни дъски и играех за двете страни дълги игри, докато стигах до шах или мат. Но когато се усъвършенствах в тази въображаема игра по памет, това упражнение ми втръсна. Напразно се мъчех и мъчех да разделя личността си на две, за да ги противопоставя една на друга. Все си оставах един играч, без предварително обмислени стратегически ходове от едната страна, които другата да не узнава в същия миг.
А времето тежеше много и се точеше бавно. Играех игри с мухи, с обикновени домашни мухи, които проникваха в единочката, както проникваше и мътнаъа сива светлина; и разбрах, че те притежават усет за игра. Например, легнал на пода на килията, установих произволна въображаема черта на стената на около три стъпки от пода. Когато кацаха на тази черта аз ги оставях на мира. Щом кацнеха на сената под тази черта, мъчех се да ги хвана. Внимавах да не им направя нищо лошо и след време те научиха толкова точно, колкото го знаех и аз, къде минава въображаемата черта. Когато им се играеше, кацаха под чертата и често се случваше една и съща муха да играе с мен цял час. Когато се умореше, спираше да си почине на безопасно място над чертата.
От десетина или повече мухи, които живееха с мен през това време, имаше само една, която не искаше да играе. Тя решително отказваше да участва и след като научи наказанието за кацането под чертата, грижливо избягваше опасната територия. Тази миха беше мрачно, раздразнително същество. Както биха казали затворниците, тя имаше „зъб“ на целия свят. Тя никога не играеше и с другите мухи. А беше силна и здрава; аз я проучвах дълго, докато го открия. Неразположението й към игрите се дължеше на темперамента, не на физиката.
Повярвайте ми, аз познавах всичките си мухи. За мен бе изненадващо множеството разлики, които забелязвах между тях. О, всяка една беше определено отделен индивид, не само по големина и външни белези, по сила и бързина на летене, а и по начините и хрумванията в полета и играта, в отклоняването и побягването, обръщането и бързо повтаряне на устрема или завъртване и връщане, в докосването и пълзенето по опасната стена, или лъжливо докосване и кацане другаде в безопасната зона. Те също най-рязко се различаваха до най-големи тънкости по манталитет и темперамент.
Познавах нервни мухи и флегматични. Имаше една по дребна, която изпадаше в истинска ярост срещу мен или срещу другарките си. Виждали ли сте някога жребче или теле да зарита със задните карака и да запрепуска бясно из пасбището просто от излишък на жизненост и изблик на чувства? Да имаше една муха — наи-страстната играчка от всички — която, след като кацнеше три-четири пъти бързо едно след друго на забранената стена и сполучеше всеки път да избегне мекото като кадифе движение на моята ръка, изпадаше в такова възбуждение и вшзторг, че се спускаше с главоломна бързина да кръжи около главата ми, като се въртеше, извиваше и обръщаше, но винаги оставаше в границите на тесния кръг, в който празнуваше победата си над мен.