Извънредно много съжалявам, че не можах да докопам Сесил Уинууд. Бях пресметнал много добре всичко, освен едно нещо. Сигурната възможност да намеря Уинууд щеше да бъде в трапезарията по време на обяд. Затова изчаках, докато Джоунс Тестяното лице беше на смяна по обед. По това време в единочките нямаше никой освен мен, тъй че Джоунс Тестяното лице много скоро захърка. Аз извадих пръчките, промъкнах се през отвора, минах тихичко по отделението, отворих вратата и се видях свободен… в една вътрешна част от затвора.
И тука беше едничкото нещо, което не бях взел предвид. Бях прекарал пет години в единочка. Бях ужасно слаб. Тежах осемдесет иседем фунта. Бях полусляп. Веднага ме обхвана агорафобията75. Беше ме страх от пространството. Пет години между тесни стени бяха ме направили негоден за огромния наклон на стълбите, за грамадния простор на двора.
Слизането по тези стълби смятам за най-геройския подвиг, който някога съм извършвал. Дворът беше безлюден. Беше огрят от заслепяващо слънце. Три пъти тръгвах да го прекося. Но сетивата ми отказваха и аз се притисках пак до стената за защита. Събрах пак всичките си сили и се опитах пак да тръгна. Но бедните ми сълзливи очи, като на прилеп, се стреснаха от сянката ми на плочите. Опитах се да заобиколя собствената си сянка, спънах се, паднах върху й, и както давещия се се устремява към брега, запълзях по ръце и колене обратно към стената.
Облегнах се на стената и заплаках. Плачех за първи път от много години. Спомням си, дори и в туй бедствено положение усетих топлината на сълзите по бузите си и соления вкус, когато те стигнаха до устните ми. Тогава се разтреперах и известно време се тресох като от треска. После се отказах от открития двор като от невъзможно геройство за човек в моето състояние и все още разтреперан, притиснал се до закрилящата ме стена, тръгнах опипом да обикалям по нея.
Именно тогава, някъде към средата, ме забеляза надзирателя Търстън. Аз го видях разкривен от слъзливите си очи, огромно охранено чудовище, да се втурва към мен с невероятна скорост някъде отдалече. В този миг може да е бил на пет-шест крачки. Той тежеше сто и седемдесет фунта. Можете лесно да си представите борбата ни, но се твърди, че някъде в тази кратка схватка съм го ударил с юмрук в носа така, че от този орган потекла кръв.
Във всеки случай, понеже бях доживотен, а наказанието в Калифорния за нападение, извършено от доживотен, е смърт, аз бях намерен за виновен от съдебни заседатели, които не можеха да пренебрегнат твърденията на Търстън, а останалите подлеци в затвора ги потвърдиха, аз получих тази присъда от съдия, който не можеше да пренебрегне недвусмислените постановления на закона.
Търстън ми тегли хубав бой и по целия път обратно по това огромно стълбище аз бях здраво ритан, удрян, шибан от цяла орда отговорници и надзиратели, които си пречеха един на друг в старанието си да му помогнат. Божичко, ако носът му беше наистина разкървавен, много вероятно е някой от неговата банда да са станали причина за това в разгорещеното боричкане. Не бих имал нищо против виновният да бъда аз, само че е много жалко нещо заради това да обесиш човек…
Току-що говорих с часовоя, който е на смяна при мен. Преди по-малко от една година Джейк Опънхаймър бил в същата тази килия за смъртници на път към бесилото, където ще отида утре аз. Този човек е стоял на пост при Джейк. Той е бивш войник. Непрекъснато дъвче тютюн и не е спретнат, защото побелялата му брада и мустаци са жълти от плюнката. Той е вдовец, има четиринадесет живи деца, всички женени, и е дядо на тридесет и един живи внуци и прадядо на четири едногодишни момиченца. Беше все едно че му вадех зъби, докато изтръгна тези сведения. Беше един особен чудак с много ниско умствено равнище. Затова, предполагам, е живял толкова дълго и народил толкова многобройно потомство. Мозъкът му трябва да е кристализирал преди тридесет години. Схващанията му не надминават тази възраст. Рядко ми казва нещо друго освен „да“ или „не“. То не е защото е необщителен. Просто няма какво да каже. Не зная кога ще живея пак, но едно превъплащение като неговото би било хубаво вегетиране, през което да си почина, преди да се заскитам отново между звездите…
Но да се върна към приказката си. Трябва да напиша някой ред, в който да разкажа как, след като бях бутан и блъскан, ритан и шибан нагоре по това ужасно стълбище от Търстън и останалите копои на затвора, изпитах безкрайно облекчение, когато ме върнаха в тясната ми килия. Всичко беше тъй сигурно и спокойно. Чувствах се като завърнало се у дома загубило се дете. Изпитвах обич към същите тези стени, които бях толкова мразил пет години. Всичко, което не позволяваше на безкрая на пространството да се нахвърли отгоре ми като някое чудовище — тези мои чудесни дебели стени, толкова близо от всички страни! Агорафобията е ужасно разстройство. Бях имал случая да я изпитам само за малко, но от това малко мога да заключа, че обесването е нещо много по-лесно…