Ризата постилат на пода. На затворника, който трябва да бъде наказван или измъчван, зада си признае, се заповядва да легне по очи на проснатия брезент. Ако откаже, теглят му един бой, след което у него се поражда желание да легне, както е желанието на палачите, което пък е твое желание, драги гражданино, който храниш и възнаграждаваш палачите, задето вършат тази работа заради теб.
Затворникът лежи по очи. Краищата на ризата се събират доколкото може по средата на гърба му. Тогава през капсулите се прекарва въже, както връзката на обувката, и затворникът го зашнуроват в усмирителната риза. Само че го стягат по-силно, отколкото някой си стяга обувките. На затворнически жаргон го наричат „заклещване“. Понякога когато надзирателите са жестоки и озлобени или когато получат заповед отгоре, за да се осигури бруталността на стягането, те притискат гърба на затворника с крак, когато опъват въжето.
Случвало ли ви се е да си стегнете обувките прекалено силно и след половин час да изпитвате мъчителна болка в стъпалото поради нарушеното кръвообръщение? А спомняте ли си, че след няколко минути такава болка просто не сте могли да направите нито една крачка повече и е трчбвало да развържете връзката, за да отслабите натиска? Чудесно. Тогава опитайте се да си представите, че цялото ви тяло е зашнуровано така, само че много по-стегнато и че усещате натиска не само върху стъпалото на единия крак, а на цялото си тяло и да стяга сякаш до смърт сърцето, белите дробове и всички други основни органи.
Спомням си първия път, когато ме сложиха в усмирителна риза долу в карцерите. Беше в началото на непоправимостта ми, скоро след влизането ми в затвора, когато изтъкавах дневната си норма от сто ярда в ютовата тъкачница и свършвах два часа преди средното работно време. Да, и ютовото ми зебло беше много повече от средната норма. За първи път ме бяха наказали в усмирителна риза, според дневниците на затвора, зарад „пропуснати бримки“ и „скъсани нишки“ в плата — накъсо казано, защото работата ми била дефектна. Разбира се, това беше смешно. В деиствителност бях сложен в усмирителна риза, защото аз, един нов затворник, майстор на експедитивността, обучен специалист по избягване на излишни движения, бях си позволил да кажа на главния тъкач едно-друго, което не знаеше за занаята си. И главния тъкач ме повика в присъствието на капитан Джейми до масата, където, като доказателство против мен, бе изложено отвратително зебло, каквото никога не би могло да излезе от моя стан. Три пъти ме вика той за това. Третото повикване означаваше наказание според правилника на тъкачницата. Моето наказание бе двадесет и четири часа в усмирителна риза.
Заведоха ме доло в карцерите. Заповядаха ми да легна по очи върху брезента, разслан на пода. Един от надзирателите, Морисън, стисна гърлото ми с палците си. Мобинс, отговорникът за карцерите, сам той затворни, взе да ме удря с юмруци. Най-после легнах, както ми бе казано. И понеже с боричкането си ги бях ядосал, стегнаха ме особено силно. След това като някое дърво ме претъркулиха по гръб.
Отначало не ми се видя толкова лошо. Когато затръшнаха вратата и издрънчаха с резето и ме оставиха в пълен мрак, беше единадесет часа сутринта. Няколко минути усещах само едно неприятно пристягане, за което наивно вярвах, че ще стане по-поносимо, когато му свикна. Точно обратно, сърцето ми се разтуптя, а белите дробове като че ли не можеха да поемат достатъчно въздух за кръвта. Това усещане че се задушавам вдъхваше ужас, а всеки удар на сърцето заплашваше да пръсне без друго пръскащите се вече дробове.
След изтекли, както ми се стори, часове и което сега, след безбройните ми последвали познанства с усмирителната риза често мога да отсъдя, че е било не повече от половин час, аз започнах да викам, да крещя, да пискам, да вия сякаш се намирах пред самата си смърт. Лошото беше в болката, надигнала се в сърцето. Беше рязка, определена болка, подобна на изпитваната при плеврит, само че тя парливо пробождаше самото сърце.
Да умреш не е трудно нещо, но да умреш по така бавен и страшен начин бе влудяващо. Като хванат в капан див звяр, аз изживях пристъпи на безкраен страх и крясках и виех, докато не си дадох сметка, че подобни вокални упражнения, само оше по-парливо пробождат сърцето ми и същевременно изразходват голяма част от малкото въздух в дробовете.