Да, двеста и четиридесет часа. Драги самодоволен гражданино, знаеш ли какво значи това? Това значи десет денонощия в усмирителна риза. Разбира се, такива неща не се вършат днес никъде в християнския свят хиляда и деветстотин години след Христа. Не искам от теб да ми вярваш. Самият аз не го вярвам. Само зная, че то е било вършено спрямо мен в Сан Куентин и аз останах жив, за да им се изсмея и да ги принудя да се отърват от мен, като ме окачат на въжето за това, че съм разкървавил носа на един надзирател.
Аз пиша тези редове днес, в година господня 1913, и днес в година господня 1913, затворници лежат в усмирителна риза в карцерите на Сан Куентин. Никога, докато бъда удостояван с по-нататъшен живот и по-нататъшни съществувания, не ще забравя раздялата ми с Червения филаделфиец нея сутрин. Той беше лежал в усмирителна риза седемдесет и четири часа.
— Е братко, още си жив и здрав — обади се той, когато ме измъкваха залитащ в коридора на карцерите.
— Ти да мълчиш Червения — изръмжа му старшия надзирател.
— Гледай си работата — отвърна той.
— Аз ще те оправя Червения! — заплаши надзирателят.
— Така ли мислиш? — попита простодушно Червения филаделфиец и изведнъж продължи свирепо: — Ти ли ще оправиш нещо, дърт непрокопсанико! Ни ще оправиш, ни ще се справиш. Мого щеше да я видиш тая служба, ако не беше влиянието на брат ти! А то май никой от нас не греши, като мисли, че и влиянието на брат ти понамирисва!
Беше знаменито — този дух на човек, издигнал се над бедственото си положение, безстрашен пред страданието, което може да му причини някой звяр от системата.
— Е, довиждане, братко — пак се обърна Червения филаделфиец към мен — Довиждане. Бъди добричък и обичай директора. Пък ако видиш другите, кажи им че си ме видял, но не си ме дидял да се огъвам.
Старшият надзирател почервеня от ярост и аз платих любезността на Червения с получените ритници и юмруци.
ГЛАВА 8
В единочка номер едно директорът Атъртън и капитан Джейми продължаваха да ме подлагат на инквизиции. Директорът Атъртън ми каза:
— Стандинг, ще си развържеш езика за тоя динамит или ще те затрия в усмирителната риза. И по-твърдоглави от тебе са си развързвали езика, преди да им видя сметката. Имаш само един избор: динамитът или край на представлението.
— Тогава, предполагам, че ще е краят на прдставлението — отговорих аз — защото не зная нищо за никакъв динамит.
Това раздразни директора и го накара да пристъпи към незабавни действия.
— Легни! — заповяда той.
Аз се подчиних, защото бях разбрал колко глупаво е да се съпротивляваш на трима-четирима здрави мъже. Те ме зашнуроваха стегнато и ми дадоха сто часа. Веднъж на всеки двадесет часа ми позволяваха да пийна малко вода. Не ми се ядеше, ни ми предлагаха храна. Към края на стоте часа Джаксън, лекарят на затвора, провери физическото ми състояние няколко пъти.
Но аз бях твърде много свикнал с усмирителната риза, за да може едно единствено наказание да ми навреди. Естествено, бях отслабнал, то ми беше взело силите; но бях научил мускулни трикове, с които да си открадна малко пространство, докато ме зашнуроват. На края на пчрвия сто часов кръг, бях изнурен и отпаднал, но това беше всичко. Дадоха ми още сто часа, след като ме оставиха едно денонощие да се посъвзема. А след това ми дадоха сто и петдесет часа. Голяма част от това време бях физически вцепенен и душевно побъркан. Също така с усилие на волята, успявах да прекарвам дълги часове в сън.
След това директорът Атъртън опита друг вариант. Слагаха ме в усмирителна риза и ме оставяха да се съвземам в нередовни интервали. Никога не знаех кога пак ще ми сложат ризата. Така се случваше да ме оставят десет часа да се съвземам и двадесет в ризата, или получавах само четири часа почивка. В най-неочаквани часове на нощта вратата ми се отваряше с дрънчене и новата смяна надзиратели ме зашнуроваше. Понякога установяваха някакъв ритъм. Така в течение на три дена ме слагаха за осем часа в ризата и даваха осем часа почивка. А после, тъкмо когато бях започнал да свиквам на тоя ритъм, внезапно го промениха и ме оставиха в ризата две денонощия.
И непрекъснато ми се повтаряше вечния въпрос: къде е динамитът? Понякога директорът Атъртън изпадаше в бяс с мен. Веднъж, когато бях изтърпял извънредно жестоко наказание, той започна почти да ми се моли да си призная. Друг път дори ми обеща три месеца пълна почивка в лазарета и добра храна, а след това службата на отговорник в библиотеката.
Доктор Джаксън, слабосилна суха клечка с повърхностни знания по медицина, започна да губи вяра. Той взе да настоява, че усмирителната риза, колкото и дълго да ме държат в нея, не ще може да ме умори и неговата настойчивост подейства като предизвикателство за директора да продължи опита си.