Ах, тези обрасли с храсти склонове. Как мога да ги видя сега същите, каквито са били, когато първом пуснах там козите. И как си спомням последователните промени: започналите да се образуват пътеки, където козите буквално си прояждаха пътя през непроходимите гъсталаци; изчезването на по-младите, по-дребните храсчета, които не бяха прекалено високо, за да ги опасат целите; просеките, които се образуваха по всички посоки през по-старите, по-високи храсти, където козите опасваха докъдето можеха да стигнат, вдигнали се на задните крака; настъплението на тревите, които покарваха по следите на разчистилите им пътя кози. Да, в последователността на тези сънища се криеше техния чар. Настъпи денят, когато работниците с брадви изсякоха всичките по-високи храсти, за да могат козите да стигнат листата, пъпките и кората. Дойде денят, зимно време, когато сухите оголени останки на всичките тези храсти бяха събрани на купища и изгорени. Дойде денят, когато аз преместих напред добитъка си, а орачите ми запъплиха напред-назад по склоновете и обърнаха тучните чимове, за да прегният в гъмжащ с живот хумус, в който да засея бъдещите жита.
Да, и в сънищата аз често слизах от влакчето на теснолинеката, където край големия пресъхнал поток се бе проснало разпръснатото село, качвах се на каручката зад планинските кончета и пътувах час след час сред всичките стари, познати места до люцерновите ливади и нататък до високопланинските пасища, където бяха узрели за жетва реколти на редуващите се царевица, ечемик и детелина и където наблюдавах работниците да жънат, докато отвъд, устремени все по-нагоре, козите ми опасваха храстите по по-високите склонове, за да ги превърнат в разчистени обработени полета.
Но това бяха сънища, само сънища, въображаеми приключения на моя подсъзнателно разсъждаващ ум. Съвсем различни, както ще видите, бяха другите ми приключения, когато минавах през портите на живата смърт и изживявах наново действителността на други мои съществувания от други времена.
През дългите часове на будуване в усмирителната риза открих, че доста много размишлявам за Сесил Уинууд, поета-клеветник, който безразсъдно ми беше причинил всички тези терзания и който по същото това време беше пуснат пак на свобода на белия свят. Не, аз не го мразех. Тази дума е твърде слаба. В езика няма дума достатъчно силна, за да опиша чувствата си. Мога да кажа само, че узнах глождещото желание да му отмъстя, което само по себе си беше болка и надминаваше всичките възможности на езика. Няма да ви разказвам за часовете, които посвещавах на плановете как да му отмъстя, нито за сатанинските средства и способи за измъчване, които измислях за него. Само един пример. Бях се влюбил в древния трик, при който за тялото на човека се връзва тенекиен съд с плъх. Единствения открит път за плъха е през самия човек. Както казах, бях се влюбил в това, докато не си дадох сметка, че такава смърт е твърде бърза, след което дълго и с удоволствие размишлявах за мавританския трик… но не, аз обещах да не говоря повече по този въпрос. Достатъчно ще е да кажа, че много от изпълнените с влудяваща болка будни часове посвещавах на мечти как да отмъстя на Сесил Уинууд.
ГЛАВА 9
Едно ценно нещо научих през дългите часове на будуване с изтощаваща болка, а именно тайната на тялото, управлявано от разума. Научих се да страдам пасивно, както без съмнение са се научили всички минали през квалифицираните курсове по стоене в усмирителна риза. О, не е никак лесно да запазиш разума си в такъв пълен покой, че съвсем да не усеща туптящата, нетърпима болка на някой измъчен нерв.
И тъкмо това изкуство да се налагам на плътта с духа, което така овладях, ми даде възможност лесно да управлявам тайната, която ми разкри Ед Морел.
— Смяташ, че е края на представлението ли? — изчука ми една вечер Ед Морел.
Току-що ме бяха освободили след сто часа и бях по-отпаднал от всеки друг път. Бях толкова слаб, че макар цялото ми тяло да беше една маса от болезнени синини, аз почти не усещах да имам тяло.
— Изглежда като край на представлението — изчуках аз в отговор — Ще ми светят маслото, ако продължават така.
— Не ги оставяй — посъветва ме той — Има начин. Сам аз го научих доло в карцерите, когато двамата с Маси не можехме вече да търпим. Аз устисках. Маси хвърли топа. Ако не бях го научил тоя трик и аз щях да пукна заедно с него. Трябва първо доста да отслабнеш, за да го опиташ. Ако го опиташ, когато си силен, нищо не излиза и тогава това те обърква завинаги. Аз направих грешка да го кажа на Джейк, когато беше силен. Разбира се, той не можа да го направи, а после, колкото пъти е ставало нужда, беше вече твърде късно, защото го беше провалил на първия път. Сега дори не ми и вярва. Мисли, че си правя майтап с него… Не е ли така, Джеик?