Какво е трябвало да направи капитан Джейми? Той е бил убеден, че в затвора са били внесени тридесет и пет фунта динамит и четиридесет отчаяни осъдени на доживотен затвор са готови за бягство. О, той подложил на разпит Съмърфейс и макар той да настоявал, че в пакета имало само тютюн, Уинууд се заклел, че е било динамит и му повярвали.
И именно тук се появявам…или по-скоро изчезвам аз, защото ме отведоха далече от слънчевите лъчи и дневната светлина в карцерите, в карцерите и единочките, и там, далече от слънчевите лъчи и дневната светлина, аз останах да гния пет години.
Бях смаян. Току що ме бяха освободили от карцера и съсипан от болки, лежах в килията си, когато дойдоха да ме отведат обратно в карцера.
— Сега — каза Уинууд на капитан Джейми — макар и да не знаем къде е динамитът, той не е страшен. Стандинг е единствения човек, който знае, но той не може да им съобщи от карцера. Доживотните са готови за бягство. Можем да ги хванем на местопрестъплението. От мен зависи да определя времето. Аз ще им кажа в два часа след полунощ, а също, че ще упоя пазачите, ще отключа килите и ще им дам автомати. Ако в два часа тая нощ не хванете посочените от мен четиридесет души облечени и съвсем будни, тогава, господин старши надзирател, можете да ме сложите в единочка, докато си излежа присъдата. А ако набутате Стандинг и другите четиридесет в подземните карцери, ще имаме колкото си искаме време да търсим динамита.
— Дори и ако трябва да съборим затвора камък по камък! — буйно добавил капитан Джейми.
Това стана преди шест години. През цялото това време те не са успели да намерят несъществуващия динамит и са преобърнали затвора хиляда пъти нагоре с краката, докато са го търсили. Въпреки това до последния ден на службата си директора Атъртън вярваше в съществуването на този динамит. Капитан Джейми, който е още старши надзирател, до ден днешен вярва, че този динамит е някъде в затвора. Дори и вчера дойде във фолсъм чак от Сан Куентин, за да направи още един опит да ме накара да му открия къде е скрит. Зная, че няма да може да диша спокойно, докато аз не увисна на въжето.
ГЛАВА 3
Целия този ден лежах в карцера и си блъсках главата за причината за това ново и необяснимо наказание. Единственото заключение, до което можах да достигна, бе, че някой досадник ми е преписал едно или друго нарушение на правилника, за да се докара пред надзирателите.
В същото време капитан Джейми се тормозел и се подготвял за нощта, докато Уинууд обади на четиридесетте доживотни да бъдат готови за бягството. А два часа след полунощ всички надзиратели в затвора били на крак, включително и дневната смяна, която трябвало да спи. Когато станало два часа те се втурнали в килиите на четиридесетте. Втурнали се едновременно. Килиите били отворени в един и същи миг и всички до един, назовани от Уинууд, били намерени напълно облечени, без да са си лягали, приклекнали до самата врата. Разбира се, това напълно потвърждавало цялата мрежа от лъжи, която този поет-клеветник беше изплел за капитан Джейми. Четиридесетте доживотни били заловени явно готови за бягство. Имало ли е значение, че след това те всички единодушно са твърдели, че бягството е било замислено от Уинууд? Директорския съвет на затвора единодушно сметнал, че четиридесетте лъжат, защото се мъчат да спсят себе си. Комисията по помилванията сметнала същото, защото не се минали и три месеца и Сесил Уинууд, клеветник и поет, най-презреният между хората, бил помилван.
Е, добре, дранголникът или „пандиза“, както го наричат на затворнически жаргон, е школа, в която се изучава философия. Никой затворник не може да престои там с години, без да рухнат за него най-съкровените му илюзии, най-прекрасните метафизически въздушни мехурчета. Истината живее, убийството излиза наяве — така ни учат. Ала този случай доказва, че убийството не винаги излиза наяве. Старшият надзирател, бившият директор Атъртън, директорския съвет на затвора, всички до един вярват и до сега в съществуването на динамита, който никога не е съществувал освен в добре смазания, прекалено бързо щракащия ум на изродения клеветник и поет Сесил Уинууд. А Сесил Уинууд е още жив, пък аз, безусловно, абсолютно най-невинният, отивам на бесилката само след няколко седмици.
А сега трябва да разкажа как четиридесетте доживотни навлязоха в безмълвието на моя карцер. Аз спях, когато външната врата към коридора с карцерите се отвори с дрънчене и ме събуди. „Някой нещастник“ — помислих си аз, а следващата ми мисъл беше, че трябва съвсем да не му е лесно, понеже чувах тътрене на крака, тъпи отзвуци от удари по голо, внезапни болезнени провиквания, мръсни ругатни и шум от влачене на тела. Защото, виждате ли, всекиго от тях изтезаваха поцелия път.