Ярка светлина непрекъснато ще блести над мен. И после, след като добре ме изморят, една сутрин ще ме изведат с риза без яка и ще ме пуснат през подвижния под. О, зная. Въжето, с което ще го направят, ще бъде добре опънато. От много месеци вече палачът на Фолсъм го изпъва с големи тежести, за да го лиши от всякаква еластичност.
Да, ще ме пуснат надълбоко. Те имат хитроумни таблици с изчисления, като таблиците за лихви, на които е посочено колко дълго трябва да бъде падането в зависимост от теглото на жертвата. Аз съм толкова изпосталял, че ще трябва да ме пуснат много надълбоко, за да ми счупят врата. И тогава присъстващите ще си свалят шапките, аз ще се люшкам, а лекарите ще слагат ухо на гърдите ми, за да броят отслабващите удари на сърцето, и най-после ще кажат, че съм умрял.
Това е нелепо. Това е възмутителна наглост от страна на човешки червеи да мислят, че могат да ме убият. Аз не мога да умра. Аз съм безсмъртен, както безсмъртни са и те; разликата е, че аз го зная, а те не го знаят.
Пфу! И аз съм бил палач. Добре си го спомням. Но аз си служех със сабя, а не с въже. Сабята е по-доблестен начин, макар че всичките начини са еднакво безрезултатни. Наистина, като че ли духът може да бъде пронизан със стомана или удушен с въже!
ГЛАВА 19
След Опънхаймър и Морел, които гниеха с мен през годините, лишени от светлина, аз бях смятан за най-опасният затворник в Сан Куентин. От друга страна, ме смятаха за най-труден — по-труден дори от Опънхаймър и Морел. Разбира се под „труден“ аз разбирам „издръжлив“. Колкото и ужасни да бяха опитите да ги пречупят телом и духом, още по-ужасни бяха опитите да пречупят мен. И аз устоявах. „Динамитът или край на представлението“ — беше ултиматумът на директора Атъртън. И в края на краищата — нито едното, нито другото. Аз не можех да му дам динамита, а директорът Атъртън не можа да ме докара до края на представлението.
Беше така, не защото тялото ми бе издръжливо, а защото издръжлив бе духът ми. И беше така, защото в предишни съществувания духът ми е бил кален до твърдостта на стоманата от по-неумолими от стомана преживелици. Имаше една преживелица, която дълго време бе нещо като кошмар за мен. Тя нямаше нито начало, нито край. Винаги се виждах на скалисто, изложено на морски прибой островче, толкова ниско, че по време на буря солените пръски прехвърляха най-високата му точка. Имаше много дъждове. Аз живеех в една дупка и много страдах, защото нямах огън и се хранех със сурово месо.
Винаги страдах. Това беше средата на някаква преживелица, за която нямах никаква догадка. А тъй като при преминаване в малката смърт нямах властта да насочвам пътешествията си, често ми се случваше да изживявам наново точно това положение. Единствените щастливи за мен мигове бяха, когато изгрееше слънцето, когато се препичах на скалите, за да пропъдя вечно понасяния от мен студ.
Единствените вещи, с които разполагах, бяха едно гребло и голям джобен нож. На това гребло отделях много време, като изрязвах миниатюрни буквички и по една черичка за всяка изминала седмица. Имаше много такива чертички. Ножа си острех на един плосък камък и никой бръснар не е бил по-внимателен към любимия си бръснач, отколкото аз към този нож. Нито някой скъперник е треперел повече над своето съкровище, отколкото аз треперех над този нож. Той беше за мен скъпоценен колкото собствения ми живот. Всъщност той беше моя живот.
След много повторения успях да запазя при освобождаването си от усмирителната риза надписа, който бях изрязал на греблото. Първо можех да запазя само малко. После стана по-лесно — въпрос на сглобяване на отделни откъси. И най-сетне възстанових целия. Ето го:
„От написаното тук лицето, в чийто ръце попадне това гребло, ще разбере, че Даниъл Фос, родом от Елктън и Мериленд, един от американските съединени щати, който отплава от пристанище Филаделфия в 1809 година на борда на брига «Търговецът», отиващ на Дружествените острови, бе изхвърлен на този пустинен остров през февруари следващата година, където си съгради колиба и живя редица години, като се хранеше с тюлени; същият е бил последният останал жив от екипажа на споменатия бриг, ударил се в айсберг и потънал на 25 ноември 1809 година.“
Това беше всичко, съвършено ясно. Чрез това гребло научих много нещо за себе си. Обаче оставаше само една спорна точка, която никога не можах да изясня. Дали този остров е бил разположен в далечния южен Тихи океан, или в далечния южен Атлантически океан? Не зная достатъчно за пътищата на платноходите, за да бъда сигурен дали „Търговецът“ би отплавал за дружествените острови през нос Хорн или нос Добра надежда. Да си призная невежеството, чак когато ме преместиха в затвора Фолсъм, научих в кой океан лежат Дружествените острови. Японезът-убиец, когото споменах по преди, е бил шивач на платна на борда на корабите на Артър Сюъл и той ми каза, че вероятният курс е щял да бъде през нос Добра надежда. Ако това беше така, тогава датите на отплаването от Филаделфия и на корабокрушението щяха лесно да определят в кой океан е било това. За съжаление датата на отплаването е само 1809 година. Крушението е могло да стане и в единия океан и в другия.