Такъв беше студът в лодката, че водата и бирата ни станаха на камък и беше трудно да се разделят справедливо парчетата, които отчупвах с джобния нож на Нортръп. Ние слагахме тези парчета в устата и ги смучехме, докато се стопят. А в случаи на снежни бури имахме и сняг, кой колкото пожелае. Всичко това не беше добре за нас, понеже устата ни пламваха от възпаление, лигавицата бе непрекъснато суха и гореше. А така нямаше начин да се уталожи възникналата жажда. Да смучеш още лед или сняг значеше само да изостриш възпалението. Мисля, че повече от всичко друго именно това причини смъртта на Лиш Дикъри. Той не беше на себе си и бълнува цяло денонощие, преди да умре. Умря, плачейки за вода, а всъщност не умря от липса на вода. Аз се сдържах колкото можех от изкушението да смуча лед, залъгвах се с мъничко тютюн в бузата и горе долу изкарвах така.
Ние сваляхме всички дрехи от нашите мъртъвци. Голи бяха дошли на света и голи ги хвърляхме през борда на баркаса долу в тъмния, замръзващ океан. За дрехите им се хвърляше жребий. Така беше заповядал капитан Никол, за да се избягнат кавги.
Не беше време за глупави сантименталности. Нямаше никой между нас, който да не изпитваше тайно задоволство при всяка смърт. Най-голям късмет при хвърлянето на жребий имаше Израел Стикни, така че накрая, когато почина беше истинска съкровищница на дрехи. Това отново посъживи оцелелите.
Ние продължихме по курса на североизток, гонени опт силни западни ветрове, но жаждата ни за по-топло време изглеждаше напразна. Пръските на вълните все още замръзваха по дъното на лодката и аз все още трошах бирата и питейната вода с ножа на Нортръп. Собствения си нож пазех. Той беше от добра стомана, с хубаво острие и здрава направа и не ми се искаше да го хабя по такъв начин. По това време вече половината екипаж беше отишъл зад борда. Лодката не газеше чак толкова дълбоко във водата и беше по-лесно да се управлява в шкваловете. А имаше и повече място, да може човек да се изтегне по-удобно.
Източник на вечно мърморене беше храната. Капитанът, помощникът, лекарят и аз, след като поговорихме, решихме да не увеличаваме дневната дажба от половин фунт месо. Шестимата моряци, от чието име говори Тобиас Сноу, поддържаха, че смъртта на половината от нас се равнявала на удвояване на припасите ни и следователно дажбата трябвало да се увеличи на един фунт. В отговор ние от кърмата изтъкнахме, че удвояването се отнася до вероятността да останем живи, ако се помирим с половинфутовата дажба.
Вярно е, че осем унции осолено месо надали ни осигуряваше голяма възможност да живеем и да устояваме на жестокия студ. Бяхме много слаби и поради слабостта си лесно мръзнехме. Нямаше никаква възможност да се стоплим, макар сега и да разполагахме с повече дрехи, отколкото в самото начало.
Пет седмици след загубата на „Търговецът“ започнаха разправиите за храната. Аз спях по това време — беше нощем — когато капитан Никол хвана Джъд Хечкинс да краде от бурето със свинското. Това, че е бил подучен от другите петима, се потвърди от държанието им. Веднага щом Джъд Хечкинс бе открит, и шестимата се нахвърлиха отгоре ни с ножове. Това беше ожесточен ръкопашен бой в дрезгавата светлина на звездите и цяло чудо бе, че лодката не се преобърна. Имаше защо да съм благодарен за многото ризи и дрехи, които ми служеха като броня. Ножовете стигаха само колкото да ме убодат през толкова дебел пласт дрехи, но все пак бях одраскан до кръв на десетина места.
Другите бяха защитени по същия начин и схватката щеше да свърши с не повече от обикновен бой за всички ни, ако на помощник капитан Уолтър Дейкън, много силен мъжага, не му беше дошло на ум да свърши разправията, като изхвърлим бунтовниците през борда. Капитан Никол, лекарят и аз се присъединихме към него и преди да разберат какво става, петима от шестях се отзоваха във водата, хванали се за планшира. Капитан Никол и лекарят бяха заети по средата на лодката с шестия — Джереми Нейлър — и тъкмо се мъчеха да го хвърлят през борда, докато помощникът беше зает да удря хваналите се за планшира по пръстите с една подпорка за крака. В този миг аз нямах какво да правя и затова можах да видя трагичния край на помощника. Когато той вдигна подпорката, за да удари пръстите на Сет Ричардс, Ричардс се потопи ниско във водата, след това се издърпа с двете ръце, наполовина скочи в лодката, сключи ръце зад гърба на помощника и като се отпусна назад и надолу, замъкна помощника със себе си. Без съмнение той не го пусна и двамата се удавиха заедно.