Йордан Йовков
Скитникът
От три-четири деня Дафин се промъкваше към Белица и, също като някой вълк-единак, заобикаляше селата и вървеше направо през къра. Ядосваше се, като си спомняше как всички, които беше питал за пътя, щом го погледнеха, изведнаж разбираха що за човек е, като че на челото му беше писано, че е престъпник и че е лежал в затвора. Питаха го какво ще прави в Белица и каква работа има с Йоргаке — смееха му се, с други думи, право в очите, че един дрипльо, като него, може да има нещо общо с такъв богат човек, какъвто беше Йоргаке. Винаги в ума на Дафина беше да каже:
„За какво ми трябва Йоргаке ли? Имам да уреждам една стара сметка с този хайдук“, но да каже това не смееше, а като гледаше намръщено земята, прецеждаше през зъби: „Трябва ми и на мене нещо Йоргаке.“
Дафин беше седнал сега на края на една рядка окраставяла гора, гризеше един сух комат и поглеждаше към селото, което се виждаше пред него. Той пресмяташе с очи отде ще слезе и как ще го заобиколи, като се стъмни добре. На края на селото имаше една уединена къщичка. Там често излизаше и влизаше една жена по бели ръкави. Дафин преставаше да дъвче и се вглеждаше в жената, като искаше да познае млада ли е, хубава ли е. Но скоро той забравяше за нея и се замисляше пак за себе си.
Преди четиринайсет години той беше ратай при Йоргаке. Веднаж кметът на селото, за дребна работа, му удари плесница в кръчмата. Не беше голяма работа да ударят човек като него, но от тоя ден Йоргаке, господарят му, върл неприятел на кмета, не го остави намира: „Как тъй се оставяш да те бият? Ти мъж не си ли? Ти ръце нямаш ли? Да ставаш за смях на хората!“ Така му говореше всеки ден.
Две светли, две черни очи сякаш гледаха сега Дафина и тоя дяволит и весел поглед го вълнуваше също тъй, както преди четиринайсет години. Защото, когато Йоргаке го насъскваше срещу кмета, той често споменаваше за Къна, за дъщеря си, хвалеше я, говореше какво е приготвил и какво ще й даде. Искаше да каже „Опичай си ума, слушай ме и може и зет да те направя.“
Една вечер той срещна кмета. Тъмно беше, кално, пътеката, гдето бяха се срещнали, беше тясна. Дафин се заинати и не искаше да отстъпи, но кметът го бутна настрана. Тогава омразата, която беше се набрала в душата му преля, причерня му на очите и без да му мисли много, измъкна ножа си и го заби в гърдите на кмета.
Тринайсет години лежа в затвора за това убийство. Имаше много време да мисли, за да се разкае, да падне и да се утаи всичката мътилка на душата му. Той намрази не само злото, което беше направил, но и всяко зло, прости на всички, които бяха го обидили и огорчили, прости и на Йоргаке. Когато излезе от затвора, имаше само едно желание: да се радва на божия свят и да работи като мирен, честен човек.
Той беше възнисък, широкоплещест, с голяма глава и силно изпъкнали очи. „Какво се кокорчиш като жаба?“ — тъй му казваха. Смятаха го за глупав, товареха го прекомерно с работа, като животно, отяждаха от заплатата му, оскърбяваха го. А като се научаваха, че е бивал в затвора, уреждаха набързо сметките си с него и го пращаха да си върви. Това се повтаряше много често, той изгуби търпение, озлоби се. Струваше му се, че само един човек е виновен за всичките му нещастия: Йоргаке. И тъй като често оставаше гладен и ходеше в дрипи, той помисли, че най-голямото зло, което беше му направил, е не дето го накара да убие, не дето го измами за дъщеря си, а дето не му плати хака за една година. „Ще ида да си искам парите — мислеше си той. — Ако не ми ги даде, ще има да играе пак ножа. Нека вляза пак в затвора…“
Като изгриза колкото сухи кори бяха останали в торбата му, той хвърли отгоре си изтъркания си ямурлук и тозчас захърка. Спа няколко часа. Като се събуди и отвори очи, той видя звезди на небето, уплаши се, че се е успал, и скочи. Топъл, спарен въздух го лъхаше, тревата беше суха, свиреха щурци и от всичко туй Дафин разбра, че е още рано. След малко той стигна до селото и позна уединената къщичка, дето беше гледал жената. „Може да е сама, може да е хубава“ — помисли си той и без да си дава сметка какво ще върши, обзет от някакво смътно парливо желание, задебна към къщата.
Едно куче го пресрещна при вратника и го залая, Дафин извади от пояса си една кора хляб и му я хвърли. Кучето се умълча. В същата минута двете прозорчета на къщата светнаха и Дафин се спря и се спотаи зад колата. Помисли, че както често се случва, жената ще е станала нещо около децата, но тъй като лампата не угасваше, той се приближи до прозореца и погледна. Най-напред не видя нещо особено. Една жена ходеше насам-нататък из стаята, като че тичаше. Гореше огън, по-настрана, под комина, беше сложено газениче.
Дафин захвана да вижда ио-добре. И видя, че стаята беше бедна, опушена, гола — да замахнеш с трън, дето се казва, няма какво да закачиш. Край стената, на нисък одър, лежеше болен мъж, по риза, разгърден, с къса черна брада, сух и жълт като икона. За да се стопи тъй и да стане само кожа и кости, трябва от дълго да лежи, или пък зла болест отведнаж го е свалила. Една стара жена стоеше на колене до болния — чуваше се нейният дрезгав, почти мъжки глас.