Приготвяха, както се виждаше, тухла да парят болния. Изведнаж той заохка силно, завъртя се, двете жени се разтичаха около него. Опитваха едно, опитваха друго — нищо не помагаше. Като се мяташе на одъра, болният падна възнак, престана да охка, главата му се търколи като на мъртвец. Младата жена заплака с глас.
Съвсем неочаквано Дафин видя долу на земята, изпод парцаливи вети черги, русите чорлави глави на четири деца — две момченца и две момиченца. Като бардучета върху полицата на някой грънчар, те си приличаха едно на друго, приличаха си като зайци, но бяха едно от друго по-малки. Седешката те се обърнаха към болния и като видяха, че плаче майка им, заплакаха и те. Бабата се обърна и ги сгълча с дрезгавия си глас. Децата се умълчаха, но тъй като болният не отваряше очи, жената пак заплака. Заплакаха пак и децата.
Дафин се отдръпна от прозореца, отиде две-три крачки настрана и седна. Като слушаше още детския плач зад себе си, той погледна към небето, видя две-три звезди, след туй отпусна глава на ръката си. И усети, че очите му се наливат и една сълза потече по бузата му.
На сутринта, още по хлада и росата, той застана пред вратата на къщата. Жената излезе, видя го и Дафин разбра, че се уплаши, както се плашеха всички, които го виждаха.
— Какво искаш? — каза след малко, като го взе за просяк. — Нямаме хляб. Нищо не мога ти да.
Дафин се сниши, помъчи се да се усмихне, та брадясал и почернял, какъвто беше, да не изглежда тъй страшен.
— Стопанина ми е болен — продължи жената. — Цяла сюрия деца са на главата ми, та не знам какво ще правя. Беднотията ний си я знаем, ама барем да сме здрави, а то сега… Грях не грях, ще те върна да си идеш. Нямаме нищо…
— Аз мога да ви поработя — каза Дафин. — Аз съм ратай чиляк, слугувал съм при хората, мене ми иде отръки всяка работа. — Той забеляза, че жената го заслуша внимателно, и за да я успокои още повече, заговори по-бързо: — Аз отивам тука, в Белица, при Йоргаке, онзи богатия Иоргаке. Седях при него ратай, та ми задържа хакът за една година. Сега отивам да си го искам. Ама аз не бързам, може да поседя и хем ще почина, хем ще ви поработя…
Жената се позагледа настрана, помисли и каза:
— Хубаво, като искаш. То ний каква работа имаме. Имаме два вола, с тях Костадин, мъжът ми, ходеше на кирия. Остани пък, като искаш.
Излезе бабата и като разбра каква е работата, взе Дафина, заведе го из двора, за да му покаже едно-друго, и още на часа го настани на работа.
Скоро в селото се разбра, че у Костандинови има ратай.
— Какво стана Костадин, още ли лежи? — говореха си селяните, като минаваха покрай Костадиновата къща. — Какъв е тоз човек, дето ходи из двора?
— Ратай му е на Костадина.
— Ратай ли? Че кога Костадин стана господар, кога си хвана ратай!
— Бе добре, че се намери тоз човек. Да има кой да работи.
А Дафин работеше, както трябва, ходеше в къра, връщаше се. Той не се откъса от работата и когато след два-три деня Костадин се помина и го погребаха Дафин си стоеше настрана, оставяше жениге да си плачат, но сега още повече се почувствува, че в къщи има мъж, че има кой да работи. И Дафин като Костадина ходеше на кирия, но той беше як и когато не намереше кирия, залавяше се за всякаква работа: вадете камъни, носеше чували на воденицата, ринеше боклук, пазареше се да изкопае някой ров или да свърши друга такава тежка работа. А вечер се връщаше в къщи и слагаше в ръката на бабата парите, които беше спечелил.
И баба Донка, с дрезгавия си мъжки глас, казваше на децата:
— Целувайте ръка на чичо си Дафина. Хайде! Че той ви е баща сега.
И децата, като грънци еднакви, но все по-малки и по-малки, се нареждаха и му целуваха ръка.
А друг път, като останаха сами, вдовицата, Стефана, му каза:
— Човече, как ще ти се изплащам? Ако не беше ти, децата ми гладни щяха да умрат. Какво? Ще ходиш ли към Белица? И каква работа имаш с Иоргаке?
— От Иоргаке остана да вземам хак за една година, ама му го прощавам. Не, няма да ходя в Белица! — още по-твърдо каза Дафин. — Нийде няма да ходя. Тук ще си седя аз.
Стефана го погледна, поспря очите си на него н каза:
— Да се изпълнят шест месеца, че да се венчеем и да се приберем като хората. Къде отиваш? — каза тя, като видя, че Дафин стана.
— Ще ида да прибера воловете. Ще направим тъй, както казваш.