Следващите няколко дни в службата бяха пълен хаос. Цял Уолстрийт бе обзет от паника заради събитията в Средния изток и Азия, което се отразяваше на борсовите акции. Господин Уейн се залови здравата за работа. Опитваше се да не мисли как можеше да се изпълни желанието му, като заплатеше с всичко, което притежаваше, и като добавка и награда — щеше да скъси живота му с десет години. Това беше безумие! Старият Тампкинс сигурно беше луд!
В почивните дни двамата с Томи излизаха с платнохода. Старата лодка се държеше достойно и през шевовете на дъното й почти не се просмукваше вода. Томи искаше от баща си да му купи нови платна, които да увеличат скоростта, но Уейн твърдо отказа. Може би щеше да му вземе догодина, когато поевтинеят. Засега и старите вършеха работа.
Понякога, след като децата си легнеха, двамата с Джанет излизаха с платнохода. Късно вечер на Лонг Айланд се възцаряваше тишина и ставаше прохладно. Платноходът се плъзгаше покрай мигащи светлинки на шамандури и плаваше към облата жълта луна.
— Зная, че имаш нещо на ум — каза му Джанет.
— Престани, скъпа.
— Криеш ли нещо от мене?
— Не, нищо!
— Сигурен ли си? Съвсем сигурен ли си?
— Напълно.
— Тогава ме прегърни. Точно така…
И платноходът известно време плаваше по своя воля.
Желанието и неговото осъществяване… Но дойде есента и трябваше да приберат платнохода в хангара. Борсата донякъде се стабилизира, но пък Пеги се разболя от морбили. Томи искаше да научи каква е разликата между обикновените бомби, атомните бомби, водородните бомби, кобалтовите бомби и всички други бомби, за които ставаше въпрос в новините. Господин Уейн му обясни, доколкото можа. А прислужницата напусна без предупреждение.
Тайните желания са нещо много важно. Може би Уейн наистина искаше да убие някого или да живее на тихоокеански остров. Но трябваше да се съобразява с отговорностите, които му тежаха. Имаше две все още неотраснали деца, паднала му се беше по-добра жена, отколкото заслужаваше…
Може би някъде по Коледа…
В средата на зимата обаче в празната спалня за гости избухна пожар, причинен от повреда в инсталацията. Пожарникарите го угасиха, преди да бъдат нанесени много щети, и никой не пострада. Но случилото се временно измести от съзнанието на Уейн всякакви мисли за Тампкинс. Най-напред трябваше да се направи ремонт на спалнята, защото господин Уейн се гордееше много със старата си красива къща.
В службата продължаваше да има напрежение и несигурност поради сложната международна обстановка. Междуконтинентални ракети, атомни бомби, спътници… Господин Уейн работеше по цял ден, а понякога оставаше на работа и вечер. Томи се разболя от заушка. Част от покрива трябваше да се поправи. А после дойде време да се приготвя платнохода за пускане на вода напролет.
Измина цяла година, през която Уейн имаше много малко време, за да мисли за тайните си желания. Може би догодина щеше да го направи. Междувременно…
— Е? — попита Тампкинс. — Добре ли сте?
— Да, съвсем добре — отговори господин Уейн. Стана от стола и потърка челото си.
— Искате ли да ви върна таксата?
— Не. Напълно съм доволен от преживяването.
— Винаги са доволни — каза Тампкинс и хитро намигна на папагала. — А какво беше желанието ви?
— Свят от близкото минало — каза Уейн.
— Така е с много хора. И все пак открихте ли какво сте желаели вътре в себе си? Убийство? Или живот на тихоокеански остров?
— Предпочитам да не говоря по въпроса — любезно, но твърдо каза господин Уейн.
— Много хора предпочитат да не ми казват — нацупи се господин Тампкинс. — По дяволите, не мога да разбера защо!
— Защото… Според мене светът на тайните желания е някак съкровен. Премълчавам не защото искам да ви обидя… Мислите ли, че ще успеете да го превърнете в нещо постоянно? Искам да кажа, всеки да получи света, който си избере?
Старецът сви рамене.
— Правя опити. Ако успея, ще научите за това. Всички ще научат.
— Да, положително.
Господин Уейн отвори вързопа и изсипа съдържанието му на масата. Вътре имаше чифт армейски обуща, един нож, две намотки медна жица и три малки консерви говеждо месо.
Очите на Тампкинс светнаха радостно.
— Много съм доволен — рече той. — Благодаря!
— Довиждане! И аз ви благодаря! — каза господин Уейн.