След това вече го нямаше.
Стефани зяпаше вратата, опитвайки се да си обясни невъзможното.
— Е, — каза Скълдъгъри — човек не вижда това всеки ден.
Тя се обърна. Заедно с шапката и косата му бе паднала. В объркването си тя бе видяла само теме, бяло като тебешир, и сега очакваше да види плешив албинос или нещо такова. Уви. Без очила и с шал, провиснал надолу, тя нямаше как да избяга от факта, че той нямаше плът, нямаше кожа, нямаше очи и нямаше лице.
Главата му представляваше череп.
4.
Тайната война
Скълдъгъри остави пистолета си и излезе във фоайето. Взря се в нощта. Когато се увери, че никъде наблизо не се спотайват човешки факли, той се върна и вдигна вратата от земята, пъшкайки от усилие. Постави я обратно на място и я опря на рамката. Вдигна рамене и се върна в дневната, където Стефани още стоеше изправена със зяпнала уста.
— Съжалявам за вратата.
Стефани продължи да зяпа.
— Ще платя да я поправят.
Стефани още зяпаше.
— Добра врата си е още. Здрава.
Когато усети, че Стефани не е в състояние да прави каквото и да било, освен да стои така, той отново вдигна рамене и свали палтото си, сгъна го прилежно и го остави да виси на облегалката на един стол. Отиде до счупения прозорец и започна да събира парчетата счупено стъкло.
Сега, когато го видя без палто, Стефани можеше напълно да оцени колко е слаб всъщност. Костюмът му, ако и добре скроен, висеше по него и имаше вид на безформена торба плат. Докато събираше стъклата, костта на предмишницата му се бялна между ръкава и ръкавицата. Той се изправи и отвърна на погледа й.
— Къде да оставя стъклата?
— Не зная — пророни Стефани. — Ти си скелет.
— Такъв съм наистина. Гордън имаше кофа за смет на колела до задния вход. Там ли да ги оставя?
Стефани кимна.
— Да, о кей.
Скълдъгъри изнесе няколкото шепи стъкло от стаята. Цял живот бе мечтала за нещо различно, нещо, което да я отърве от скуката на познатото ежедневие — и сега, когато изглеждаше сякаш това се случи, нямаше никаква представа какво да прави. Въпросите се прескачаха в главата й, всеки се бореше за предимство. Бяха толкова много.
Скълдъгъри се върна и тогава тя зададе първия.
— Там ли беше кошчето?
— Да. Беше си, където винаги е било.
— Хубаво. — Ако въпросите бяха хора, всички я зяпаха като идиот. Опита се да оформи някаква свързана мисъл.
— Каза ли му името си? — попита я Скълдъгъри.
— Какво?
— Името си. Каза ли му го?
— Ъ-ъ, не…
— Добре. Знаеш ли истинското име на някого, имаш власт над него. Но дори кръщелно име, като Стефани, би му свършило работа.
— Каква работа?
— Да му даде влияние върху теб, да правиш това, което поиска. Ако разполага с името ти и ако знае какво да прави, това понякога е напълно достатъчно. Страшничка е тази мисъл, нали?
— Какво става? Кой беше онзи? Какво искаше? Кой точно си ти?
— Аз съм си аз — отвърна Скълдъгъри, докато поставяше шапката и перуката си на близката маса. — Колкото до него, нямам представа кой е, никога преди не съм го виждал.
— Ти го застреля.
— Точно така.
— И го замери с огън.
— Така направих.
Краката на Стефани не я държаха, а главата й се маеше.
— Господин Плезънт, вие сте скелет.
— А, да, обратно на въпроса. Да, аз съм, както казваш, скелет. От доста години при това.
— Полудявам ли?
— Не, надявам се.
— Значи си истински? Съществуваш наистина?
— Май да.
— Искаш да кажеш, че не си сигурен дали съществуваш, или не?
— Относително сигурен съм. Така де, може и да греша. Може да съм някаква ужасяваща халюцинация, измишльотина на въображението си.
— Може ли да си измишльотина на собственото си въображение?
— И по-странни неща са се случвали. И продължават, с обезпокояваща редовност.
— Това е твърде шашаво.
Скълдъгъри пъхна ръце в джобовете си и наклони глава настрани. Нямаше очи и не беше ясно дали гледа към нея.
— Знаеш ли, срещнах чичо ти при подобни обстоятелства. Е, горе-долу. Той беше пиян. И бяхме в бар. И беше повърнал върху обувките ми. Хм, предполагам, че като цяло обстоятелствата не бяха твърде подобни, но и двете случки включваха среща, тъй че… Искам да кажа, че беше в беда и аз бях там да му подам ръка, а след това станахме добри приятели. Добри, добри приятели — той наклони глава на другата страна. — Изглеждаш, сякаш ще припаднеш.