Стефани бавно кимна.
— Никога не съм припадала преди, но мисля, че може да си прав.
— Искаш ли да те хвана, ако паднеш, или…?
— Ако нямаш нищо против.
— Няма никакъв проблем.
— Благодаря ти.
Стефани му се усмихна плахо и тогава мракът падна пред погледа й, тя почувства, че се свлича и последното нещо, което видя, бе как Скълдъгъри Плезънт се втурва към нея през стаята.
Стефани се събуди на кушетката, завита с одеяло. Тъмната стая бе осветена само от две лампи в противоположните й краища. Обърна глава към счупения прозорец, видя, че е закован с дъски. От фоайето се разнесоха удари на чук и когато прецени, че е върнала достатъчно силите си, за да се изправи, тя стана бавно и излезе от дневната.
Скълдъгъри Плезънт се опитваше да закрепи вратата обратно на пантите й. Бе навил ръкава на лявата си предмишница. Улна, лакътна кост, поправи се Стефани и си доказа, че първата й година часовете по биология не са отишли напразно. Или пък беше радиална кост? Той промърмори нещо, след това я забеляза и й кимна весело.
— А, станала си.
— Поправил си прозореца.
— Е, покрих го малко. Гордън имаше няколко парчета дърво отзад и направих с тях, каквото можах. Не мога да кажа, че се справям с вратата обаче. Доста по-лесно е да я събориш, отколкото да я вдигнеш обратно. Как се чувстваш?
— О кей съм — каза Стефани.
— Чаша горещ чай, това ти трябва. С много захар.
Той остави вратата и я поведе към кухнята, където тя седна на един стол, докато той кипваше водата.
— Гладна ли си? — попита той, когато свърши тази работа, но тя само поклати глава. — Мляко?
Тя кимна утвърдително. Той добави млякото и няколко пълни лъжици захар, поразбърка чая и остави чашата на масата пред нея. Тя сръбна — горещо, но хубаво.
— Благодаря. — Той посви едното си рамо. Трудно се разгадаваха някои от жестовете му без лице, но тя си преведе този като „няма проблем“.
— Магия ли беше това? Това с огъня, взривяването на вратата?
— Да, беше.
Тя присви очи.
— Как така говориш?
— Моля?
— Как можеш да говориш? Движиш устата си, когато говориш, но нямаш език, нямаш устни, нямаш гласни струни. В смисъл, зная как изглеждат скелетите, виждала съм диаграми и модели, и такива неща. Единственото, което ги държи, са кожа и месо, и сухожилия. Как така не се разпадаш?
Той пак вдигна рамене.
— Ами, и това е магия.
— Магията май е полезно нещо.
— Такава си е.
— Ами, такова, нервни окончания? Можеш ли да усещаш болка?
— Мога, но това не е нещо лошо. Болката ти показва, че си жив, все пак.
— А ти жив ли си?
— Е, стриктно погледнато не, но…
Тя се взря в празните му очни кухини.
— Имаш ли мозък?
Той се засмя.
— Нямам мозък, нямам органи, но имам съзнание. — Той започна да прибира захарта и млякото. — Честно казано, това дори не е собствената ми глава.
— Какво?
— Наистина. Моят череп го откраднаха. Този го спечелих в игра на покер.
— Това не е твое? Какво е усещането?
— Върши работа. Докато си върна главата… Изглеждаш леко отвратена.
— Просто… Не ти ли е странно? Все едно носиш нечии други чорапи.
— Човек свиква.
— Какво ти се е случило? — попита тя. — Така ли си роден?
— Не, роден съм напълно нормален. Кожа, органи, всичко както си трябва. Дори имах лице, доста хубаво лице, не че искам да се хваля.
— И какво стана?
Скълдъгъри се подпря на кухненския плот със скръстени ръце.
— Започнах да се занимавам с магия. Тогава — когато бях жив, поради липсата на по-добра дума — по света бродеха някои доста неприятни хора. Светът бе изправен срещу мрак, от който все още не се е отървал напълно и може би никога няма да успее. Бяхме във война. Тайна война, но все пак война. Имаше един магьосник, Меволент, по-лош от всички останали, имаше си армия и тези от нас, които отказаха да се присъединят, трябваше да се изправят срещу нея.
— Печелехме. В крайна сметка, след години на битки в тази малка наша война, печелехме. Подкрепленията му се топяха, влиянието му бледнееше и поражението го гледаше право в лицето. Така че Меволент заповяда един последен, отчаян удар срещу всеки наш пълководец.