— Господин Плезънт…
— Моля те, наричай ме Скълдъгъри.
— Скълдъгъри, тази вечер ти спаси живота ми. На вятъра ли ще хвърлиш цялото това усилие като ме оставиш тук, за да мине още някой и да ме убие?
— Много пораженчески мислиш, да знаеш. Познавах веднъж един приятел, малко по-голям от теб. Той искаше да ми е спътник в приключенията, искаше да разрешава загадки, за които ти е бедна фантазията. Все питаше, все ме подкачаше по въпроса. Накрая, след много време, се доказа и станахме партньори.
— И имахте ли много вълнуващи приключения?
— Аз, да. Той, не. Умря по време на първия ни случай. Ужасна смърт. И нелицеприятна. Много писъци и пламъци.
— Е, аз не смятам да умирам скоро, а и имам нещо, което той не е имал.
— И то е…?
— Шапката ти. Вземи ме със себе си или ще я настъпя.
Скълдъгъри й хвърли голям, празен поглед. След това протегна ръка за шапката си.
— Да не кажеш, че не съм те предупредил.
5.
Среща с Чайна Сороуз2
Колата на Скълдъгъри Плезънт беше „Бентли“, модел R-Type Continental от 1954-а година, от който били сглобени само 208 бройки и притежаваше шестцилиндров мотор, и двигател с вместимост четири и половина литра, и беше модернизирана с централно заключване, климатик, Джи Пи Ес, и още куп други модерни удобства. Това, накратко, беше отговорът на Скълдъгъри, когато Стефани го попита за колата. Тя реши, че само — „Бентли е“, би й било предостатъчно.
Те напуснаха имота на Гордън по страничен път в задния край на имението, за да избегнат наводнените участъци. Стефани въобще не знаеше за съществуването му, докато не излязоха на него. Скълдъгъри й каза, че тъй като е бил редовен посетител на чичо й, знае всички пътечки и тайни местенца в околността. Те минаха покрай знак, сочещ към родното й градче и за миг й хрумна да помоли Скълдъгъри да я остави у дома, но бързо прогони тази мисъл. Ако се върнеше у дома, щеше да обърне гръб на всичко, което бе видяла току-що. Трябваше да знае повече! Трябваше да види повече!
— Къде отиваме? — попита тя, докато се движеха.
— В града. Имам среща със стар приятел. Тя може да ни помогне да си обясним станалото.
— Защо дойде?
— Моля?
— Тази вечер? Не че не съм благодарна, но как така се оказа наблизо точно тогава?
— А — кимна детективът. — Да, виждам как би могъл да възникне подобен въпрос.
— Е, ще му отговориш ли?
— По-скоро не.
— Защо не?
Той й хвърли поглед или поне позавъртя глава в нейна посока.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Ти си напълно нормална млада госпожица и след тази вечер ще се върнеш към напълно нормалния си живот. Няма да е добре да се замесваш в това.
— Но аз съм замесена вече!
— Но можем да ограничим участието ти.
— Но аз не искам да ограничавам участието си!
— Но така е най-добре за теб.
— Но аз не го искам!
— Но би могло…
— Не започвай пак изречение с „но“!
— Да. Извинявай.
— Не можеш да очакваш да забравя всичко това. Видях магия и огън, и теб, и научих за войни, за които не ни разказват в училище. Видях свят, който не знаех, че съществува.
— Не искаш ли да се върнеш в нормалния свят? Там с по-безопасно.
— Не принадлежа там.
Скълдъгъри обърна целия си череп към нея и го наклони.
— Странно. Когато срещнах чичо ти за пръв път и той ми каза същото.
— Нещата, за които пишеше — започна Стефани, сещайки се едва сега за това, — те истински ли са?
— Книгите му? Не, нито една.
— О…
— По-скоро са вдъхновени от истински истории. Променяше ги точно толкова, колкото да не обиди някого и да не бъде преследван и убит. Чичо ти беше много добър човек, наистина. Разрешихме много загадки заедно.
— Наистина?
— О, да, трябва да се гордееш, че си имала чичо като него. Разбира се, замесваше ме постоянно в побоища, защото където и да го водех, не спираше да тормози и разпитва хората, но… Добри времена. Добри времена.
В един момент светлините на града изплуваха пред тях. Скоро мракът, през който се движеше колата, бе заменен от оранжева мъглица, която се отразяваше от влажния път. Градът беше тих и замрял, улиците — почти празни. Влязоха в малък открит паркинг и Скълдъгъри спря колата.