— Отслабва — рече жената на име Чайна, — но никога не изчезва напълно, нали, Скълдъгъри?
Детективът свали шапката си и отвърна на погледа на Чайна, но не отговори. Чайна се усмихна на Стефани и й подаде визитка, бяла като черупка на яйце, с един-единствен телефонен номер, гравиран деликатно върху картона.
— Звънни ми всеки път, когато попаднеш на книга или предмет, който мислиш, че може да ме заинтересува. Скълдъгъри го правеше едно време. Сега вече не. Твърде много вода изтече, както казва поговорката. Уф, къде са ми обноските? Името ми, мила моя, е Чайна Сороуз. А ти си…?
Стефани тъкмо щеше да каже името си на Чайна, когато Скълдъгъри рязко завъртя глава към нея и тя се сети за съвета му. Намръщи се. Поривът да си каже всичко, бе почти непреодолим.
— Не ти трябва името й — рече Скълдъгъри. — Стига ти да знаеш, че тя видя как някой влиза с взлом в дома на Гордън Еджли. Мъжът търсеше нещо. Какво толкова би имал Гордън, което някой така да иска?
— Не знаеш ли кой е бил този някой?
— Никой! Не търся него, а господаря му.
— И кой мислиш, че е господарят му?
Скълдъгъри не отвърна. Чайна се изсмя.
— Пак ли Серпин? Скъпи, мислиш, че Серпин е отговорен за всяко едно престъпление, на което попаднеш.
— Това е, защото наистина е така.
— И защо дойде при мен?
— Дочуваш това-онова.
— Така ли?
— Хората ти казват разни неща.
— Умея да предразполагам, вярно е.
— Чудех се, дали си чувала нещо — слухове, шепот, каквото и да е.
— Нищо, което да ви е от помощ.
— Но нещо си чувала?
— Чувала съм небивалици. Чувала съм неща, които не заслужават да се нарекат дори слухове. Че Серпин разпитвал насам-натам за Скиптъра на Древните.
— Какво е разпитвал?
— По-точно, търси го.
— Какво искаш да кажеш? Скиптъра е измислица.
— Както казах, небивалици.
Скълдъгъри притихна за секунда, като че оставяше информацията на съхранение в главата си, за да я прегледа по-късно. Когато отново продума, попита:
— И какво точно би имал Гордън, което някой би искал?
— Сигурно много неща — рече Чайна. — Скъпият Гордън беше като мен: колекционер. Но не мисля, че това е въпросът, който трябва да си задаваш.
Скълдъгъри се замисли.
— Аха…
Вниманието на Стефани прескачаше между двамата.
— Какво? Какво?
— Въпросът — започна Скълдъгъри, — не е какво има Гордън, което някой би искал да открадне, а какво е имал, което са могли да откраднат чак след смъртта му.
— Че има ли разлика?
Чайна отговори:
— Има предмети, които не могат да станат нечия собственост, просто ако бъдат откраднати. В такива случаи предишният собственик трябва да е мъртъв, за да може крадецът да се възползва от предмета.
— Ако чуеш нещо полезно, ще ме уведомиш ли? — попита Скълдъгъри.
— И какво ще получа в замяна? — отново се усмихна игриво Чайна.
— Благодарността ми.
— Изкушаващо предложение. Наистина изкушаващо.
— Какво ще кажеш за това тогава? Направи го като услуга на приятел.
— Приятел? След всичките тези години и всичко, което се случи, нима отново си ми приятел?
— Говорех за Гордън.
Чайна отново се изсмя и Стефани последва детектива обратно там, откъдето бяха дошли.
Когато излязоха на улицата, момичето проговори:
— Значи това беше Чайна Сороуз?
— Да, това беше тя. Жена, на която не може да се вярва.
— Но с красиво име.
— Както казах, имената са власт. Всеки има три имена. Това, с което си роден, това, което другите ти дават, и това, което сам си даваш. Всеки, абсолютно всеки, е роден с име. Ти също. Знаеш ли това име?
— Това подвеждащ въпрос ли е?
— Знаеш ли кое е името ти?
— Да. Стефани Еджли.
— Не.
— Не?
— Това е името, което са ти дали другите. Ако маг с каквито и да било познания искаше, той би могъл да използва това име, за да добие власт над теб, някаква слаба форма на контрол — да те кара да се изправиш, да сядаш, да говориш, такива неща.
— Като куче.
— Предполагам.
— Оприличаваш ме на куче?
— Не! Е, да.
— О, мерси много!
— Но имаш и друго име, истинско, името на същността ти. То е само твое.